Доньо Донев, наричан често „бащата на българската анимация“, остава в историята като един от най-талантливите наши карикатуристи, режисьори и сценаристи . Роден на 27 юни 1929 г. в Берковица, Донев започва своя творчески път с детски мечти за изкуство, които го отвеждат до Националната художествена академия, където завършва специалност „Графика“ през 1954 г.

След дипломирането си започва работа като художник във вестник „Вечерни новини“. Тук се среща с първите предизвикателства на професионалния си живот, но любовта му към анимацията го насочва към Студията за анимационни филми на СИФ „София“. В рамките на няколко години той се издига до позицията на режисьор и сценарист, а през 1961 г. създава първия си филм „Дует“

Истинският му пробив обаче идва с поредицата „Тримата глупаци“ (1970-1990), която се превръща в култова класика за поколения българи. Чрез остроумна сатира и хумор Донев изобразява абсурдите на живота в социалистическа България. Малко известен факт е обаче, че култовият художник невинаги е искал да бъде такъв. В младостта си Донев мечтаел да бъде музикант.

„Много обичах да свиря на китарата си. Ходех всеки свободен момент в Парка на свободата, за да дрънкам“, споделил той пред последния си клас с кандидат-студенти през лятото на 2007 г. Използвал инструмента, за да привлича девойките около себе си.

„Не бях обаче добър сваляч. Веднъж дойде при мен да седне на одеялото една чудно хубава девойка. И аз исках да я впечатля. Питах я знае ли как се нарича теменужката в мъжки род? Хубаво я поизмъчих да помисли. Обаче и аз самият не знаех. Хрумна ми да го кажа в бързината, да нямаме паузи. И когато дойде време да ѝ кажа отговора, изръсих: „Е, как? Мъжкото на теменужка, е теменужник!“. Потресено остана момичето. Стана от одеялото ми и не я видях повече“.

Макар да не станал музикант, любовта към музиката му останала.„Бай Доньо ни побъркваше. Любимата му песен беше „Дилайла“ на Том Джоунс. Имаше аудиокасета, на която я беше записал тая песен и от двете страни, и само това си слушаше в колата. „Дилайла“ до безкрай. И от А и от Б страна. И като свършеше касетата – отначало! Като се возехме при него и чак усещахме, че ушите ни кървят от тая песен“, споделил покойният аниматор Николай Тодоров пред свои ученици, като допълнил, че не един и два пъти той и други колеги на Донев са се опитвали да му откраднат или счупят касетата, за да не ги тормози все с тази песен.

Далеч от камерите и рисувателните си инструменти Доньо Донев е познат като човек с остър език и непоклатим морал. Макар и обичан от зрителите, той не успява да избегне полемиките. В средата на 90-те години той влиза в конфликт с някои от колегите си, които го обвиняват в твърдост и дори арогантност в професионалните среди. Самият Донев приема критиките с усмивка, често шеговито отбелязвайки, че „само глупаците нямат врагове“.
След смъртта му през 2007 г. Доньо Донев оставя огромно културно наследство. Освен десетките си филми и карикатури той вдъхновява цяла вълна от нови аниматори и карикатуристи. Днес неговите произведения продължават да бъдат изучавани в художествените и филмови школи, а почитателите му остават верни на уникалния му стил.

Бащата на българската анимация Доньо Донев

„Тримата глупаци“

Росен Петров разказа за една малко позната находка в България, която би трябвало да преобърне представите за света.

Ето какво пише той:

Мълчанието за Козарника? Едно от най-изумителните археологически открития в България представлява просто едно малко парче кост от разкопките в пещерата „Козарника”, Видинско. Разказвал съм ви за нея преди повече от две години, но както се казва, раздвижване по темата няма.

Накратко, за какво иде реч. Първо в тази пещера е открит зъб на представител на човешкия род (най-вероятно Homo erectus – Изправеният човек) на 1 милион и 400 хиляди години и това са най-ранните следи от човешко присъствие на нашия континент. Дълго време науката приема, че хората са заселили Европа, преминавайки от Африка през Гибралтар в днешна Испания, но откритите в Козарника находки са с 400 хиляди години по-стари от тези на Иберийския полуостров. С цялата условност на термина, реално тук са се появили „първите европейци”.

Но друго нещо изумява още повече научната общност. В пещерата са намерени множество кости от животни, а на една от тях са открити вероятно изкуствено нанесени резки. Резки, които може би говорят за наличието на символно мислене. Кое всъщност е изумителното? Изумителното е, че и тази находка е на 1 милион и 400 хиляди години! Дълго време науката смята, че на „символно мислене” сме способни само ние – разумните хора. Оказва се обаче, че е възможно такова да е имал и „Хомо еректус” от Козарника.

По този начин „надрасканата кост” може да даде нов прочит на цялата човешка история. Както ми го обясни простичко един уважаван учен: „Виж, това откритие „отмества” назад във времето една от най-важните прояви на човешкия разум с повече от милион години. Помисли си, ако „Изправеният човек” е имал символно мислене преди 1,4 милиона години, то какви ли способности е имал неговия наследник „Хомо сапиенс” преди 200 000 години? И всъщност колко по-древна може да се окаже способността на хората да творят и създадат по-късно уседнало земеделие и цивилизация?”

Кое обаче е най-странното в цялата тази история и защо наричам откритието от Козарника „мълчаливо”? Защото след първоначалната информационна шумотевица, то е покрито с булото на необикновено мълчание. Все едно, че никой никога не го е намирал, а то е открито от изключително авторитетни български и френски учени – проф. Николай Сираков и Жан-Люк Гуадели. Експонатът и до ден днешен е в НАИМ при БАН и е представен като „Гравиран костен фрагмент от пещерата Козарника, Видинско. Ранен палеолит. Най-ранната графична изява върху кост в Европа”.

И какво излиза? У нас се намира „най-ранната графична изява върху кост в Европа”, за която само ние си знаем. По нашите днешни земи са се появили „първите европейци” и пак само ние си знаем. Козарника може да се окаже най-продължително обитаваното „жилище” в човешката история. Това малозначително ли е?

Правим ли целенасочено държавно „промотиране” и на други уникални открития като тези в пещерата „Бачо Киро”? А на находките край Оходен и Майор Узуново? Не. Не. И не. Ние сме си пас. Сякаш „чавка е изпила акъла” или иначе казано „символното мислене” на някои наши чиновници.

От кого ли може да се поучим? Не дори от гърците или турците, ами например от… Танзания. Там са построили музей на ранната човешка история (откритията там наистина са епохални и по-ранни) сред пустошта на Източна Африка в каньона Олдувай дето и „път нема”. У нас също има значими открития от „зората на човешкия вид”, но няма и една будка.

Всъщност, като написах, че в Танзания и „път нема” може и да бъркам. Не е ясно къде пътищата са по-добри – сред дивата природа на Източна Африка (не съм ходил) или в нашата родна Северозападна България.

Петя Дубарова (25 април 1962 г. – 4 декември 1979 г.) Петя Дубарова е смятана за най-големия поетичен талант в българската литература.Мнозина виждат в нея бъдеща Елисавета Багряна или Маргарита Петкова. Защо обаче това крехко, но красиво и жизнерадостно момиче избра да отиде в небитието, вместо да изживее битието си на поетеса и жена на земята?

На 4 декември 1979 г., ненавършила 18 години, Петя се самоубива в дома си в Бургас със сънотворни хапчета. Оставя предсмъртна бележка със следния текст:

Измамена

Младост

Прошка

Сън

Спомен

Зад стените

на голямата къща

ТАЙНА

И досега никой не е разгадал посланието на Петя, закодирано в тези подредени една под друга думи.

Въпреки краткия си живот поетесата остави след себе си около 200 стихотворения, 50-60 произведения в проза, десетки художествени преводи на песни на “Бийтълс”, “Би Джийз”, “Смоуки”, “Пух” и др.

Родена е на 25 април 1962 г. в Бургас. Майка ѝ Мария е прогимназиална учителка по литература, баща ѝ Стайко – началник-смяна в бургаския завод за радиатори. Момичето завършва училище “Иван Вазов” и продължава в елитната английска езикова гимназия.

Че Господ е целунал Петя по челото, проличава още докато тя си играе с куклите. Всяка от тях не само е с име, но и с характер, има дори и житейска история. Тези истории малкото момиче разказва с учудваща за възрастта си образност и емоционалност.

Петя научава буквите

на две години

и половина,

след още една вече чете свободно. На пет сама си взима книги от библиотеката на близкото читалище, библиотекарката само я напътства.

Започва да казва стихчета малко след като проговаря. Кой ти каза това, пита майката, когато те не са от детските ѝ книжки или учени в детската градина. “Аз!” – отговаря момиченцето, но не може да обясни как си ги е измислило.

За откривател на таланта на Петя Дубарова се смята бургаският поет Христо Фотев. Когато тя е на 10-11 години, той води поетичен кръжок. С творческия си усет усеща особения начин, по който момичето гледа на света около себе си, на образите, които то създава без никакво усилие.

Мария Дубарова започва да изпраща някои от стиховете на Петя до редакцията на вестника за деца “Септемврийче”. Там се появяват първите ѝ творби. Макар че редакторите често се съмняват дали те наистина са писани от дете. Поради тази причини отказват да публикуват някои от тях. Изненадва ги не само образността и зрелостта им, но и продуктивността на авторката – майката праща по 20-30 стихотворения наведнъж.

Когато е на 12 години, Петя получава писмо от редакцията на “Септемврийче”, че повече не могат да я печатат, защото стиховете ѝ са като за възрастни читатели.

Съветват я да праща в сп. “Родна реч” и в. “Средношколско знаме”. А когато е на 14, Петя се среща с някои от редакторите на “Септемврийче” и те ѝ признават, че заради нейните стихове дълго се ровили в книгите на съвременни, дори на позабравени поети, за да видят дали тя не е “откраднала” нещо от тях.

14-годишна, Петя отива с майка си Мария в редакцията на сп. “Родна реч”. Среща се с главния редактор Георги Константинов и зам. главния Григор Ленков.

Двамата четат донесените стихотворения и бързо разбират, че насреща си имат самороден скъпоценен камък, който внимателно трябва да бъде шлифован. Дават кураж на талантливото момиче и прибягват до малка лъжа. Петя е в 7-и клас и те я “състаряват” с една година, тъй като списанието е за средношколци и в него могат да публикуват от осмокласници нагоре.

Между Петя Дубарова и Георги Константинов започва епистоларна връзка. Сам опитен поет, той дава внимателни напътствия на момичето. Учи я, че най-добрите стихове се раждат от лични вълнения и искрени емоционални преживявания. “Това беше първият случай в практиката ми на редактор, когато видях автентични поетични чувства при автентична възраст на авторката. А не възрастни мъже да се опитват да мислят като деца”, каза ми Георги Константинов.

След смъртта на Петя Дубарова той решава да събере в книжка най-добрите ѝ стихотворения. Моли родителите за още нейни творби и така стъкмява “Аз и морето”.

В издателство “Народна младеж” обаче отхвърлят идеята на Константинов с аргумента…

че не бива да

се поощряват

самоубийците

Категорично отказват и в “Български писател” – поетесата е много млада, неизвестна и не е член на СБП.

Тогава Георги дава ръкописа на Панко Анчев от Варна и през 1980 г. местното издателство “Море” отпечатва книгата. В родния ѝ Бургас по това време няма издателство.

И всъщност от тази малка книжка “Аз и морето” тръгва истинският път на Петя към нейните читатели. Тогава много хора се запознават с творчеството на момичето.

Смъртта създава допълнителен ореол на неговата поезия, около името му расте особена митологичност. “Същото, както и при Пеньо Пенев”, вметва Константинов.

Петя става много популярна особено сред връстниците си. През 1980 г. посмъртно ѝ е връчена наградата “Южна пролет”. В следващата 1981 г. стихосбирката ѝ “Аз и морето” е преиздадена. По нейни текстове започват да пишат песни.

—–

През септември 1979 г. английската гимназия е на практика във фабриката, която прави известното “Бургаско пиво”. И тук става белята. Поврежда се броячът на една от машините и за това е обвинена Петя Дубарова.

Става дума за авария, която може да се случи във всяка подобна фабрика, дори и с по-модерни машини. Аварията е премахната и производството продължава. Но от фабричното ръководство обвиняват Петя Дубарова в саботаж и пишат нарочно писмо до директора на гимназията. Идват служители от МВР и започват да разследват случая.

Учителският съвет се събира и решава

да накаже

виновницата с

намаляване

на поведението

Хем като предупреждение към всички недисциплинирани ученици, хем за назидание на Петя, която от доста време прекалява със самочувствието си – снимат я във филми, публикуват нейни стихове в списания.

Това е страховит шок за чувствителното и емоционално момиче. Тя – отличничката, поетесата, умницата, комсомолската активистка – с намалено поведение?! Какъв срам! Как ще погледне майка си и баща си в очите?

Петя се нагълтва с приспивателни хапчета на 3 декември вечерта. Цяла нощ дежурният екип в бургаската болница се бори за живота ѝ. Напразно…

След смъртта на момичето Христо Фотев казва: “Почти непоносимо ми е да говоря за Петя Дубарова в минало време. И няма да говоря в минало време за нея – нейните прекрасни стихотворения и моето отчаяние във въздуха, в който още вибрира крехкото дихание на устните ѝ, ми забраняват това… Понякога трябва да се надигна на пръсти, за да я погледна в очите.”