– Съжалявам, но мама… тя не изостава. Ами ако тя е права? Можеш ли да си направиш тест? Просто за да се сложи край на въпроса.
Стиснах устни. Не съм му изневерявала. Знаех, че синът ми е негово дете. Но самата молба за тест беше удар в сърцето.
– Добре – казах аз. – Ще направим теста. Но след това ще правиш каквото ти кажа.
Когато резултатите от теста бяха готови, събрах цялото семейство, за да им съобщя голямата новина.
Продължава по-долу 

Андрю и аз сме женени от почти четири години. Бракът ни не беше идеален, но се обичахме и винаги се опитвахме да решаваме проблемите заедно. Една сянка обаче висеше над връзката ни от самото начало – неговата майка, Тамара Петровна.
Тя не криеше, че не ме харесва. За щастие, живеехме отделно и срещите с нея се ограничаваха до празниците. Опитвах се да не обръщам внимание на бодлите ѝ, но след раждането на сина ми всичко се промени.Тамара Петровна започна да идва при нас почти всеки ден. Отначало си мислех, че просто иска да ми помогне, да нагледа внука ми, да даде съвет. Но много бързо стана ясно, че тя има друга цел.
– Андрей, трябва да си направиш ДНК тест – повтаряше тя отново и отново.
– Мамо, престани – махна й с ръка той. – Това е моят син и аз няма да проверявам очевидното.
– Очевидното? – тя изхвръкна. – Погледни го. Той не прилича на него. Руса коса, други очи. Не виждаш ли това?
Опитах се да не реагирам. В края на краищата Андрей знаеше истината. Той ми се беше доверил. Но Тамара Петровна беше по-настойчива, отколкото си мислех. Тя го тормозеше всеки ден, говореше с другите роднини, убеждаваше ги, че бебето не е негово. И те започнаха да вярват.
Един ден Андрей се прибра вкъщи в странно настроение. Беше мълчалив, избягваше да ме поглежда. Усетих, че нещо не е наред.
– Съжалявам, но мама… тя се държи. Ами ако тя е права? Можеш ли да направиш тест? Просто за да приключа въпроса.
Стиснах устни. Не съм му изневерявала. Знаех, че синът ми е негово дете. Но самата молба за тест беше удар в сърцето. Той не ми се доверяваше.
– Добре – казах аз. – Ще направим теста. Но след това ще правиш каквото ти кажа.
Андрей ме погледна изненадано, но се съгласи.
Направихме теста. Няколко дни по-късно се появиха резултатите: „Вероятността за бащинство е 99,99 %.“ Андрей въздъхна с облекчение, а Тамара Петровна за първи път замълча.
– Е, мамо, сега щастлива ли си? – попита той, като я погледна.
Тя сви рамене.
– Добре де, направих грешка. Но все пак…
Вече не слушах. Вече бях събрала нещата си.
– Къде отиваш? – Андрей ме погледна шокирано.
– Заминавам. – Взех сина си на ръце и го погледнах в очите. – Не мога да живея с човек, който не ми има доверие.
– Съжалявам, бях глупак! Аз… не исках да те нараня! Това е мама.
– Ти й позволи да разруши брака ни. Сега живей с нея.
Аз си тръгнах. Оттогава нямам никакъв контакт с бившия си съпруг или семейството му. Андрей ми се обаждаше, пишеше ми, молеше ме да му простя. Но беше твърде късно. Доверието, веднъж нарушено, никога не може да бъде възстановено.