До Освобождението по българските земи друго, както се казва, може да няма, но има 1088 училища, защото през Възраждането е въпрос на престиж всеки град и по – рядко село да има свое училище, разбира се, малка сграда с 3-4 класни стаи.
Децата учат основно „Рибния буквар“ на д-р Петър Берон – и буквар, и енциклопедия за непознати растения и животни, за произхода на кафето, за как се добива захарта и солта и други такива, и раздел по аритметика има, а и нравствени съвети в тоя „Рибен буквар“ има, като например „На другите не се присмивай, ами себе си гледай“ и „Ако излъжеш веднъж, не ти вярват втори път“…

В големите български градове пък в 50 училища цели 5 години учат основните дялове на науката. И три гимназии имаме – Априловската в Габрово, Пловдивската и Болградската (в Русия, в областта Бесарабия, населена с българи), а и едно търговско училище в Свищов имаме. В Елена пък Петко Славейков „лее“ даскали в своята „Даскалоливница“, т.е. подготвя учители, а заможни и уважавани от съгражданите си българи, занаятчийски еснафи (сдружения) и църковни общини управляват училищата, купуват учебници и пособия и на учителите плащат заплати – и всичко това за народния напредък…

През Руско – турската война обаче някои училища са разрушени, други превърнати в болници, казарми или складове, а и много учители се включват във войната, но много скоро след Освобождението 1878, когато нито Коституцията сме гласували, нито правителство имаме, един „Привременен  устав  на народните училища“ призовава всички краища на България да почват да отварят първоначални училища (3  години), по – богатите общини – средни училища (с 2 години „отгоре“), а градовете – главни училища (с 4 години „отгоре“), защото няма време за губене – само 3% от българския народ може да чете и пише, т.е. на сто души –  трима…

И когато в 1879 най – достойните българи се събират в Търново на Учредително събрание и гласуват Конституцията, се обединяват около идеята, че образованието е „основата на напредъка на народа ни и за който народ образованието е задължително, той успява“, ето защо записват в Конституцията първоначалното образование да е безплатно и задължително. И всички така се задействат, че за две години отварят 356 училища, а след като тук пристига чехът Константин Иречек и става министър на просветата, се изработват училищните закони и училищната система – първоначално училище, средно училище и гимназия. И тъкмо отварят и земеделски и занаятчийски училища, и се оказва, че понеже младата държава има нужда от чиновници, много учители тръгват натам заради високите заплати, но бързо му намират колая – отварят във Враца и Шумен педагогически училища и скоро те започват да „бълват“ кадри…

И макар в 1885 в България да има вече 2556 първоначални училища, нов закон този път не препоръчва, а направо заставя всяка община да отвори най-малко едно първоначално училище и да го издържа,  понеже на този етап държавата няма пари, а на ежегодни общински събори учителите да решават какво ще учат децата… И понеже тогава има и частни училища (католически
колежи, мюсюлмански училища и подобни), законът казва те да се издържат сами…

И всички пак се задействат, но да се отвори училище в бедните общини на Западна България е едно, съвсем друго е в напредналата, макар и не навсякъде, Източна България. Който иска обаче, намира начин и десетки села правят на училища паянтови сгради, хамбари, обори и изоставени турски къщи, като ги спретват, варосват и оборудват, доколкото могат… Стаите малки, вратите и прозорците зеят, от тавана капе, черните дъски протрити, децата пият вода от котел, ламаринена печка пуши, мирише на неощавени цървули, но това няма никакво значение – децата учат…

И само да вметнем, че днес, в 2017 година, в България, член на ЕС, има 2456 училища – със 100 по – малко отколкото в е тая 1885 година, когато на всичкото отгоре сме били и 3 милиона …

И към 1900 нещата се понаместват, защото освен че за пет години отварят нови 400 училища, 1/3 от тях са и новопостроени. Гимназиите стават 165, занаятчийските училища – 51, за възрастните неграмотни българи отварят неделни и вечерни училища, отделно училища за деца със специални образователни потребности, както днес ги наричаме. От 1905 държавата вече подлага и кандидатите за учители на изпит, плаща и учителските заплати, частните училища все така не получават държавна помощ, но върху тях се упражнява строг контрол…

И когато към 1909 държавата вижда, че нещата вървят добре, нов закон „застопорява“ структурата на българското училище, така че с дребни промени тя се запазва цели 40 години. Началното училище, задължително и безплатно, е 4 години, следва 3 години прогимназия и после 5 години гимназия или професионално училище, в което само последните 2 години се учат специални предмети. Гимназиите са три вида, като всичките учат по еднакви програми, но в реалните с превес на естествените науки и математиката, в класическите учат латински и гръцки език, а в полукласическите – само латински. Така характерът на българското образование става пределно демократичен, защото всяко дете има достъп до всякакъв тип училище, стига да иска да учи…

И в 1912 усилията в продължение на повече от трийсет години дават такива плодове, че се заговаря за „българското чудо“. В сравнение с балканските държави ние сме на първо място по брой ученици в задължителното първоначално училище, по брой училища (3525), по брой учители (10 013) и по брой ученици (439 207), а и като цяло българският народ е най – грамотен. И това се случва само защото  държавата си поставя цел и я преследва, общините не се помайват, а действат, при това с всеобща народна подкрепа…

И само да вметнем, че взискателността към учениците е така висока, че само 1/3 от гимназистите се дипломират, затова пък най – добрите… И с държавни стипендии те продължават обучението си в Софийския университет и в чужди университети, а останалите стават уважавани и авторитетни хора по родните си места, защото са  образовани…

Може би тук е мястото да кажем, че от 1878 до 1944 българското образование винаги е било подпомагано от богати българи и от повече от 50 благотворителни организации, чиито парични фондове ги набират пак от тия хора, но и от всички българи… И да не прозвучи грубо, но никой филантропично не раздава пари на бедни деца, пари се дават за строеж на училище или за откриване на нов вид училище, за безплатни учебници, пособия и униформи, за безплатни трапезарии и пансиони, отделно за стипендии за висок успех, отделно за парични фондове за най – ученолюбивите, за да продължат и „по – нагоре“… И всичко това се прави с мисъл – да се изучат всички български деца, защото без образование няма нито личен, нито народен прогрес…

Та през Балканската (1912), Междусъюзническата (1913) и Първата световна война (1914 – 1919) по разбираеми причини много училища ги затварят, но въпреки това в 1920 имаме 3637 начални училища, 444 прогимназии и 87 гимназии… И понеже на власт идва Българският земеделски народен съюз (БЗНС), а тогава България 80% е „селска“, той налага задължително образование до 7 клас, защото на хората по селата, препитаващи се само от земята, децата им често отсъствали от училище (четохме, че „селската“ учебна година свършвала в края на март), а и нямало нужда момчетата да учат повече от 5-6 години, на момичетата пък и трети клас им стигало…

И започва да действа Закон за земеделското образование – който иска, да не учи гимназия, но задължително трябва да завърши двугодишно земеделско училище, където момчетата учат модерни предмети, като овощарски и лозарски комплекти, пчелни кошери, маси със столове, „готварски машини“, мивки и сервиз, а момичетата – шев, ръкоделие, плетене, готварство, птицевъдство, цветарство и консервиране, като  логиката е все една и съща – и земя да обработва човек, само с мотика и търнокоп не става, нужно му е образование… И нещата пак тръгват, а статистиката сочи, че в 1927 в България има 4111 училища, почти изцяло в нови сгради…

Да вметнем само, че просветният министър Омарчевски освобождава детската литература от данъци, а и въвежда „благозвучно“ правило – пълен член се пише пред думи, започващи с гласна („мъжът идва“), а кратък член – пред думи, които започват със съгласна („мъжа дойде“), но интелигенцията се противопоставя на „благозвучното“ му правило и скоро то отпада…

Така минават годините, но в 1934 у нас се извършва преврат, отменят Конституцията, разпускат Народното събрание, забраняват партиите и въобще ситуацията се променя. Новата власт нарежда училищните настоятелства да не се избират вече от населението, а в тях да влизат кметът, попът и докторът, „измисля“ и средно тригодишно училище над прогимназията, намалява и броя на гимназиите и за да възпре обичайния наплив, въвежда приемен изпит. Мерките обаче не срещат подкрепа нито сред учителите, нито сред населението, затова в 1936 се слага край на експеримента.

После в Европа, а и в България „замирисва“ на война и българските правителства съсредоточават вниманието си натам, но въпреки това в 1939 у нас има 4743 училища, 1932 прогимназии и 139 гимназии и може да е имало недостатъци, не може да е нямало, но по това време българското образование с нищо не пада по – долу от европейското…

После идва 1944 и политическата система, а и всичко се сменя, само образованието не го пипат може би защото новите управляващи са завършили само прогимназия и не се сещат какво точно да променят… Това в кръга на шегата – правят гимназиите четиригодишни, а след 15 години, когато индустриална България има все повече нужда от работници, отварят професионално – технически училища и техникуми, в 1979 пък въвеждат след десети клас в гимназиите овладяване на професия и на това му казват УПК, но то се разпада в 1991, защото няма никакъв смисъл… Много преди това отварят и езикови гимназии и според много хора днес те са били само за децата на комунистическите големци, но понеже проверихме нещата, бихме казали – не само…

И да кажем, че в 70-те и 80-те години по качество на образованието си България е измежду водещите държави в света. Факт е, че училището е идеологизирано, че учениците ходят на селскостопански бригади и военно обучение, но днес хората си спомнят за тези неща с възторг. Проверихме и друго – купонът за ученически стол е струвал 50 ст, за някои деца и безплатен, имало е и летни детски лагери на морето или на други места – за 20 дни се е плащало 20 лв, а за трето дете в семейството – 40 стотинки…

Някой може да каже, че тогава са промивали
на децата главите и разни такива неща, но това са други работи, нас ни интересуваше качеството и нивото на образованието… И като направихме справка, установихме, че учебната програма по класове през годините е непроменяема или почни непроменяема, че се е учело по едни и същи учебници, а дали това има някакво значение, не знаем, но според нас само завършилите по времето на социализма и малко след 1989 имат и богата обща култура, и са напълно грамотни, а на останалите се извиняваме…

В 1989 в България има 5000 училища, а нататък какво става, не успяхме да му хванем края, особено на учебните планове и учебници… Започва съсипията на българското образование, защото масово се затварят заводи и предприятия, по селата хората остават без работа, едни тръгват с децата си към града или „навън“, но понеже остават малко деца, почват да им затварят училищата, някъде ги обединяват, но много родители се притесняват децата им да пътуват всеки ден по 10-15 км в студа и лапавицата… От друга страна, никой вече не иска да учи в професионално училище или техникум, защото каква е ползата, като после няма да има къде да работи…

И понеже на управляващите българското образование им е много важно, след учителската стачка в 2007 те си измиват ръцете с т.нар „делегирани бюджети“, които за 10 години слагат окончателно кръст на българското училище. Ежегодно на ученик се отпускат по 1400-1500 лв (от януари 2018 и на учениците в частните училища) и с общия бюджет училищата се самоиздържат. И в големите градове се оправят, освен че тук текат какви ли не пари от какви ли не фондове и фондации, но в селско училище със 100 деца това няма как да стане, а и за да има пари поне за заплати, там учителите търпят какви ли не ученици, да не говорим, че някои от тях и не стъпват в училище… И това никога не го е имало в българската история – което училище само успее да оцелее, да оцелява, което не може – пускайте му кепенците…

И от 1989 до 2017 в България завинаги затварят врати 2544 училища… Две
хиляди петстотин четиридесет и четири училища…

Какво се учи и какво не се учи днес в българското училище, не можем да кажем, но изследвания сочат, че днес България е на последно място в ЕС по грамотност, 40% от 16 – годишните ученици са функционално неграмотни, миналата година на изпита по математика след 7 клас 12% от учениците имат пълни двойки (по тази причина „свалят“ прага на тройката), а университетите, кой знае защо станали 50, първата година имат спецкурс по правопис и пунктуация… Бизнесът твърди, че не може да намери подготвени работници, а България е и абсолютен рекордьор по нито учещи, нито работещи хора на възраст между 16 и 25 години…

Неравенството между елитните и периферните училища е драстично – възпитаниците на първите отиват да учат „навън“, „възпитаниците“ на вторите стават потенциални емигранти или аутсайдери, но и няма как да е иначе, при положение че в нито един момент от новата българска история управляващите не са абдикирали така от образованието, както сега, което е непростима историческа вина, да не кажем нещо повече… Много е лесно да кажем, че само те са виновни, но ако те съсипват българското образование, ние да не би да имаме нещо против?

А докато пишем всичко това, опустелите 2544 училища из цяла България сънуват пълни класни стаи, карти по история и география, черни дъски и тебешири, разтворени учебници и тетрадки с подгънати крайчета, „Тих бял Дунав“ от стройни детски гласчета и неспокойни футболни топки под чиновете, а като се събудят, по коридорите си виждат захвърлени бирени бутилки, фасове, подпален паркет и укорителния поглед на Вазов от отдавна килнат и прашасал портрет…

Автор: Катерина Иванова, Деа Манолова, newme.bg