Ще припея и аз в общия хор и ще разкажа накратко за моето абитуриентство. Не да се давам за пример – тъкмо напротив.
Мама е поканила гости у дома. Холната маса е отрупана с храна, която не докосвам. Косата ми със студено къдрене, прическата – тип „служителка в градския комитет на БКП, Волуяк“. Кардиналско лилава рокля с дълъг ръкав и деколте плътно по врата, с широк колан и дължина до средата на прасеца. С апликация на цветя на гърдите, леки бляскави моменти с пайети и от сатенени платове. Направила ми я една художничка, при която майка ми ме заведе с протекции. Нямаше вариант „не ми харесва“. Отиваме и поръчваме каквото има. Харесва ти и това е! Двеста и двайсет лева, две трети от заплатата на майка ми. Лак на ноктите нямам. Гримът ми – направен от приятелка с подръчните матриали в чантичката ми – един бляскав молив, лилави сенки и спирала. В същата вечер, малко преди да тръгна за училище, откъдето с автобуси щяха да ни извозват до ресторанта, мама отваря вратата на хола и въвежда сред гостите приятно семейство с две деца на приблизително моята възраст.
„Това е брат ми и неговото семейство!“, казва и настъпва каменна тишина.
Знаех, че майка ми има брат, но нямах представа, че точно на абитуриентската ми вечер ще го видя със семейството му за първи път, след многото години, в които по някакви родови причини не си говореха. Всъщност това остава единствената истински вълнуваща среща от онази вечер. И най-смисленото нещо, което ми се случи – сдобих се изведнъж с четирима прекрасни роднини, които обичам и днес.
До училище стигам пеша –смешно е да ме карат на петдесет метра разстояние. Снимки почти нямам, защото майка ми не е успяла да намери фотограф с цветна лента – това си беше дефицит по време на социализма. Имам диапозитиви, които впоследствие някъде се затриват. Днес имам две снимки от двора на училището, които някой някога ми е подарил.
Толкова за вида ми – потресителен си беше. Що се отнася до това какво ни се случи, то не се различава кой знае колко от това, което се случва сега. Внесохме си алкохол, народът се напи още на ордьоврите, момичетата събуха обувките към единайсет, а момчетата взеха да се прегръщат и да си пеят в лицата, час след като ни заключиха в ресторанта. Да, заключваха ни и никой не можеше да мръдне преди полунощ. Комунистическа логика – тука отговаряме ние за вас, затова ще ви заключим. Пък след дванайсет се оправяйте както намерите за добре.
Имаше програма с артисти, на моя бал смешните скечове бяха от Георги Парцалев и Стоянка Мутафова. Свири ни някаква банда, чието име не помня. Имаше и диджей, на когото тогава се казваше дискожокер или дисководещ. Пускаше две към едно – две български песни на една „западна“. Final Countdown на „Юръп“ беше мегахит и всички искаха да свирят основната му тема на йониката на кийбордиста. В ресторанта се пушеше, а най-смешното нещо, което помня от вечерта, е как едно скромно момче с огромни очила ни разбута нервно пред входа на залата (бившия хотел „София“, сега „Радисън“), за да се тресне с бясна скорост челно в стъклените врати. Просто не беше ги отразил и смяташе, че там няма нищо. Явно диоптрите му не бяха достатъчни. Попиляхме се от смях, а дружинната на училището ни порица на микрофона, че се подиграваме с чуждия недъг. После отиде при другите учители и им изигра подробно какво се беше случило. Скъсаха се да се хилят.
След дванайсет вечерта сервитьорите взеха да събират чиниите и да ни гледат битово злобно, така че купонът трябваше да продължи някъде другаде. Кой знае какви места нямаше, пък и много от нас все още бяха на по седемнайсет навършени години (като моя милост) и в бар нямаше да ни пуснат. Затова отидохме на гости на някакво момче от френската гимназия. Нито името му помня, нито къде точно сме били. Седяхме на кожените фотьойли на техните, люпехме фъстъци и си говорехме. Слушахме музика тихо, за да не събудим съседите. По едно време един се напи и излезе на балкона, откъдето увисна с главата надолу. Едва го прибрахме. В спалнята две двойки се бяха отдали на интимност, от която и днес на много хора могат да им се зачервят ушите. Останалите говорехме непрекъснато, за да не чуваме стенанията от другата стая.
В компанията ни беше Светлин Чаушев – син на актьора Вели Чаушев, невероятно слънчево и весело момче. Повдигаше ни оклюмалите абитуриентски главици със смешки и вицове и повтаряше как всичко най-красиво ни предстои. Смееше се с пълно гърло и бяла усмивка. Имаше златен пръстен и пиеше уиски с някакъв рожден финес, толкова му отиваше. Никой не можеше да подозира, че три месеца по-късно ще се самоубие в казармата, като се вмъкне под въртяща се перка на самолет… Светльо, бог да го прости!
В ранни зори аз, с бяло сако на лилавата рокля, зъзнеща и с още двама-трима съученици, отидохме да ядем банички. Набихме се в най-мазната баничарница до тогавашното кино „Изток“, наядохме се като прасета, а след това си хванах 280 до нас. В автобуса една лелка ме гледаше изпитателно, а малко преди да слезе на спирката си, каза на всеослушание:
„Гледайте ги какви са тия днешните абитуриенти! Толкова се е напила, че се е напикала и не я е срам!“
Погледнах притеснено роклята си – отзад се мъдреше голямо мазно петно. Явно се бях сдобила с него в баничарницата. Изчервих се от неудобство, автобусът ме изплю на моята спирка, а отегчените от живота си хора любопитно ме наблюдаваха под вежди дали се движа на зиг-заг.
Това беше. Каквото беше времето, такъв ни беше и абитуриентският бал. Винаги е така.
Обичам да гледам абитуриентите. Радвам се на детската им надежда, че стават свободни, когато излизат от училище. Умилява ме убедеността им, че дванайсет е много голямо число, особено, когато е свързано с образование. Изпитвам някакво майчино чувство да опазя надеждата им, че ето сега, в този момент, когато са принцеси и принцове за една вечер, всичко се подрежда по най-добрия за тях начин. Щъкат пред фотоапаратите, позират като модели, страшно красиви, млади и свободни, за да си позволиш да ги гледаш с ирония.
През всичките тези години гледам абитуриентите. Спирам се пред училищата или ресторантите да ги зърна – по тях се ориентирам накъде върви нацията. От моето време знам, че този тест няма грешка. Гледала съм всичките ужасяващи снимки на доброволно окепазили се момичета по жартиери и чалга костюми. Възмущавала съм се на родителите, които са позволили това нещо и на обществото, което е възпитало младите си хора, че това е красиво.
И онзи клип с една размятаща пищна гръд абитуриентка пред хотел „България“, под музикален съпровод на цигански чалга оркестър го знам. Не съм сигурна дали е на пет или шест години, но всяка година изниква отнякъде и дружно му се възмущаваме, защото е гнусен. Перфектна метафора за духовността ни беше – низша, телесна радост от люлеещи се гърди и запретнати поли, под които сластно се вие възпълен ханш. Всичко това опаковано в пошла, тясна до скъсване рокля, която да дава уж празничност на маанетата и кълченето. Хората наоколо са спрели като замразени, снимат с телефоните си и пощракват с пръсти, докато кларнетистът бута инструмента си между колената на девойката. В един момент друга жена, може би близка на танцуващата, изразява съпричастие към това телесно щастие, като навира главата си в деколтето й.
Сцената е толкова експресивна, че ако я копираш едно към едно във филм, ще я обявят за прекалено нагласена. Това обаче е вярна, истинска история. С органични хора и реален сюжет. Той можеше и се случваше тогава навсякъде. Беше времето на бръснатите глави и дебелите ланци, на тесните фланелки и модата да биеш жена си, на пошлата плът и простата радост от конвулсиите на телесната долница. Времето на момичетата, които мечтаеха да се омъжат за мутри или футболисти и на момчетата, които искаха да спят с фолкпевици, да карат страховити джипове и да пълнят носовете си с кока.
Това време още е тук. Обаче вече го гледаме в гръб. Тръгва си, посвило леко перки, подвикващо от време на време през зъби, че ще видим ние, като ей сега се върне. Опънало е мускулите си и се пъчи с татуировките си, ама вече някак нелепо и комично. Нито плаши, нито респектира – само на смях ни избива от него. Чак жал да ти стане от напъните му да е Динко, Бойко или не знам си кой Щангамен.
Че си е тръгнало, разбирам по новите млади хора, по тези, които тази година видях на абитуриентските им балове. По красивите момичета с нежни рокли, изящни аксесоари и перфектен грим. По момчетата, чиито костюми стоят като на актьори от холивудски сериал за „Уолстрийт“ и косите им, стилно подредени в прически, вместо обръснати като на главорези. По избора на някои от тях да направят дарение, вместо да одрусат семействата си за една „вълшебна“ вечер. По желанието им да изглеждат елегантно и по усета наистина да бъдат такива.
„Вече не е модерно да си чалга стайл“ – ми казва малката ми дъщеря, която след две години ще е абитуриентка. – Модерно е да не си простак.“
Децата, тези, на които причинихме масовото опростачване, налагат новото време. Променят го без дори да осъзнават това – през целия свят, до който достигат с един клик, през Снапчат, Инстаграм, Фейсбук и Туитър. Задават кодовете на новото време и противостоят на масовата простотия, с която настояваме да ги прегръщаме. Не всички, разбира се, и не винаги. Въпреки луксозните коли за показване, дочуващите се все още цигански барабанчета, маанета и чалга вопли, нашите деца полека излизат от балканската ни самоувереност, че сме центърът на света и крачат със световни крачки. Носят точно толкова родолюбие, колкото сами са преценили, че им е полезно. Защото са деца на света, млади хора без граници.
Усетих този полъх сред абитуриентите тази година. Лек, ефирен, но постоянен и масов. Може все още да е полъх, но ние, някогашните абитуриенти, знаем, че всеки полъх предвещава вятър. А вятърът, повярвайте ми, е този на промяната.
Да се доверим на децата, те знаят./ploshtadslaveikov.com
