Мария чува почукване на вратата и синът й вика две години след смъртта му. Когато Мария отвори вратата, видя сина си жив пред очите си.
„Мамо, аз съм!“ Гласът на Себастиан се обади и Мария се втурна да отвори вратата, без да мисли два пъти, въпреки че беше късно през нощта.
Синът й наистина стоеше на прага и се усмихваше, а риданията на Мария се разтърсиха в тялото й, докато го прегръщаше.
„Мама“, тихо каза той, когато няколко сълзи се проляха от очите му.
Накрая седнаха на дивана и Мария не можеше да откъсне очи от сина си, който беше по-мърляв от всякога…
„Мамо, знам какво направи, за да ме върнеш! Но как го направи?“ – попита той с усмивка, въпреки сълзите в очите си. „Аз самият бях загубил надежда. Мислех, че ще ме прекарат през границата и никога повече няма да те видя.“
„Не беше лесно, детето ми. Преди две години ми изпратиха „пепелта ти“. Мислех, че това е краят, но видях твоята снимка преди четири месеца и знаех, че не мога да губя надежда…“ – започна Мария, бършейки сълзите си.
Един случаен ден преди три месеца Мария четеше списание за Колумбия.
„Кукута е град близо до венецуелската граница“, прочете тя на глас и прегледа изображения. В статията се посочва, че много от тях са били венецуелски имигранти, някои от които са тръгнали пеша до Колумбия, за да намерят по-добър живот. Но сред очевидно уморените хора беше… Себастиан.
Мария скочи от дивана си, като почти се спъна, докато се втурна към близката лампа, за да види по-добре снимката. Фотографът се фокусира върху няколко души, които помагат на емигрантско семейство. Себастиан беше встрани, не беше замъглен. Очите й се спряха в долната част на снимката, която за щастие включваше дата.
Себастиан имаше докторска степен. по орнитология и беше напуснал дома си, за да изучава местните птици в Колумбия. Той обаче изчезна скоро след това и някои власти й се обадиха, като й казаха, че е мъртъв. След това прахът му дойде по пощата, разбивайки напълно Мария отвътре.
Но сега тя знаеше, че синът й е жив и веднага резервира билет до Кукута, Колумбия, за да разбере какво се е случило с него.
Детектив Рамирес въздъхна, докато разглеждаше досиетата по случая на Себастиан. Според първоначалното разследване синът на Мария е изчезнал в района на Норте де Сантандер и е обявен за мъртъв, когато са намерили тяло. Но детективът се обърна към списанията и снимките, предоставени от Мария. Беше Себастиан, въпреки че изглеждаше кльощав и разхвърлян.
„Сеньора Мария, тялото на сина ви е открито с неговата лична карта. Това няма много смисъл“, каза той, отказвайки да отвори отново случая. „Тази снимка трябва да е по-стара.“
„Знам, че пепелта, която получих, не принадлежи на Себастиан и тази снимка е доказателство! Трябва да го намерите!“ — извика тя.
„Не ми крещи! По-добре е да вземеш праха на любим човек, отколкото нищо. Няма какво друго да се разследва!“ — възкликна той ядосано, като се намръщи и затвори папката по делото.
„Няма да се успокоя, докато не разбера какво се е случило с детето ми! Mi hijo está vivo y nadie podrá detenerme (Синът ми е жив и никой няма да може да ме спре)!“ — изпищя тя, сочейки пръст към детектива. „Знам първоначалния му маршрут. Ще отида да го намеря сама!“
Тя се обърна да излезе от кабинета му, но детективът я спря. „Това, което се случи със сина ви по този маршрут, може да се случи и с вас“, предупреди я той.
Тя преглътна това, спомняйки си какво беше чела за групите, действащи на границата между Колумбия и Венецуела. „Но аз съм майка. Не мога да спра“, каза с треперещи устни Мария и изхвърча навън.
Наетият от Мария стар джип дал обратен ефект, докато тя минавала през пътя. Тя реши да тръгне рано, за да може да види картата си, където Себастиан й беше показал точните маршрути, по които ще мине.
В края на черния път тя трябваше да вземе чантата си с вода и храна и да продължи пътя пеша. Слънцето печеше силно и пот покри цялата й риза. И все пак нямаше спиране.
Когато Мария най-накрая се натъкна на няколко скални образувания, слънцето се беше скрило зад няколко облака. Тя се приближи до скалите, търсейки къде да седне, но имаше отвор — пещера.
Влизайки вътре, Мария откри чантата на изчезналия си син, което я просълзи. „О, скъпи моя, ти си бил тук!“ — възкликна тя и се свлече на пода, докато държеше чантата здраво на гърдите си. Тя също намери чантата му за фотоапарат, която беше празна с изключение на няколко SD карти.
Вземайки джобното ножче, фенерчето и запалката, които намери в чантата за екскурзия на Себастиан, и скривайки SD картите в сутиена си, Мария излезе от пещерата, за да намери сина си, мислейки, че картите ще убедят детектив Мартинес, че Себастиан е жив.
(Кой е там)?“ — прогърмя мъжки глас, който спря Мария, докато се насочваше към джипа си. Внезапно няколко мъже, облечени в товарно облекло, я наобиколиха, насочвайки оръжията си към нея.
Мария се молеше да я пуснат, но те я набутаха в камион и й завързаха очите. След това превозното средство започна да се движи.
„Завеждаме я в Сан Кристобал с „Ел Ниньо“ и получаваме малко пари“, каза един от мъжете, събуждайки Мария от съня. Тя не усети кога задряма.
„Не бъди глупав, Емилиано. „Ел Ниньо“ няма да използва такава стара жена за нещата си“, засмя се шефът им, а останалите го последваха.
„Какво предлагаш, Рохелио?“, попита тогава шефът.
„Вземам я и решавам този проблем. Познаваш ме, шефе. Ще бъде бързо – каза Рохелио с нисък, смразяващ тон.
Камионът отново тръгна и след опасен завой тялото на Мария се строполи на една страна, което влоши нещата, но тя не можа да спре да се опитва да развърже въжето около ръцете си.
Когато автомобилът спря, чифт ръце я хванаха за глезените и я издърпаха от камиона. „НЕ МЕ ПИПАЙТЕ!“ — извика тя.
„Госпожо, успокойте се“, замълча Рохелио, повдигна тялото й, сякаш тя не тежеше нищо, и я остави на земята.
„Говорите ли английски?“ – попита Мария, докато той неочаквано я заобиколи и освободи ръцете й, след което махна превръзката на очите й.
„Да, но нямаме време. Ще бягаш колкото можеш по-бързо“, каза той твърдо на Мария, сочейки в определена посока. „Това е преминаване на границата с Венецуела. Почукайте на вратата на къща от червени тухли с живовляк. Кажете им, че Рохелио ви е изпратил и те ще ви помогнат да се върнете в Колумбия.“
„Защо ми помагаш?“, попита го шокирана Мария.
“Аз не съм един от тях. Под прикритие съм“, сниши още повече глас мъжът. „Затънал съм в този картел, но имате късмет, че бях с тях тази вечер.“
„Виждал ли си сина ми, Себастиян? По-рано, когато всички си говорехте, споменахте за гринго дете. Дойдох да го намеря“, каза Мария, без да се интересува от страшните му думи, и му разказа всичко за срещата си с Детектив Рамирес „Рохелио, имам нужда от помощ да намеря сина си.“
„Всъщност не се казвам Рохелио. Трябва да бягате, защото трябва да се върна веднага“, каза агентът.
„Добре, ще избягам, но вземете това, моля“, Мария бръкна в сутиена си и му подаде SD картите. — Тези са на сина ми.
„Мария, моят екип ще унищожи този картел отвътре. Не мога да обещая, че синът ти е жив. Но ще се опитам“, обеща той и използва носа си, за да посочи обратно към границата. „Ще трябва да стрелям, така че не викайте и не се стряскайте.“
„Изтичах до тази къща и семейството там ми помогна да се върна в Кукута. Но не бях сигурна дали съм постъпила правилно, като му дадох тези карти.“
„Благодаря ти, мамо, че ме спаси“, Себастиан се задави от думите си. — Щях да умра без теб.
„А относно личната карта…“ каза той по време на вечеря. „Трябва да са били те, мамо. Те не искаха никой да се грижи за мен. На третия ми изследователски ден бях дълбоко в гората, покрит с листа, долу на пода, криех се и се опитвах да намеря тази птица, когато камион се появи от нищото.
„Видях някои момчета да говорят и нямах представа какво казват, но записах всичко. И тогава ги видях да си разменят неща. Местните ми казаха, че сме близо до плантации с кока, така че това, което правят, беше ясно, дори ако Не можех да разбера повечето им скоростен испански.
„Камионите отлетяха и аз останах на място още няколко минути. След това изтичах обратно в убежището си. Намерих тези пещерни образувания. Останах там известно време, луд от страх, и гледах отново записа. След това го взех извадих от фотоапарата и го прибрах в чантата си.“
„Сами ли бяхте на къмпинг?“, попита Мария.
„Бяхме се разделили, за да намерим определени видове птици сами, но трябваше да се срещнем няколко дни по-късно“, обясни Себастиан. „Но тогава напуснах пещерата на същото място, където се опитвах да видя птицата, и те ме хванаха.“
— Това означава, че са те забелязали — предположи Мария.
“И аз така мисля. Но не мисля, че са видели къде се крия, иначе щяха да претърсят това място“, въздъхна Себастиан.
„Бяше ли с тях през цялото време?“, попита тя.
Той кимна. „Мислех, че съм свършил, но един от тях имаше идея да ме задържи, за да мога да свържа някои сделки. Изглеждах различно. Мислеха, че никой няма да ме заподозре. През повечето време ме държаха с други хора. Понякога , беше лошо, мамо“, разкри Себастиан. „Няма да ти казвам всичко, но понякога ме извеждаха на улицата, за да сключваме някакви сделки. Можех да се разхождам сред тълпи, без да изглеждам неуместно или твърде опасно.“
„Така трябва да те е заснел този фотограф“, каза Мария. „О, скъпи“.
„Може би. Бях им роб. Докато се държах добре, те се отнасяха добре с мен. Но един ден тези момчета, крещящи на испански и английски, нахлуха в плантацията и тогава този човек дойде и ме попита дали съм Себастиан .. Той каза: „Всички тук са свободни заради Мария.“ Ти спаси около 20 души като заложници.“
„О, това трябва да е Рохелио! Иска ми се да знаех истинското му име!“ – каза Мария, след като се появиха нови сълзи.
„Той също така каза, че видеоклиповете, които заснех, са единствената причина да могат да нападнат плантацията. Отглеждането на листа от кока е технически незаконно, но много семейства зависят от това земеделие, така че властите търсят други начини, освен ако не са наркотици. Размяната, която записах, запечата Агентът каза, че някои полицаи също участват в сделката, така че той каза, че не мога да се доверя на много хора, защото той не знае кой прикрива нещата.“
„Ти никога няма да се върнеш в Колумбия!“ – смъмри се тя хумористично, когато той отново започна да яде.
„Не, изживяването в Колумбия беше фантастично в началото“, каза Себастиан яростно. „Не можем да позволим това преживяване да разруши образа ни на цяла страна. Ужасни неща се случват навсякъде и не можеш да позволиш на лошото да попречи да намериш доброто.“
Кажете ни какво мислите за тази история и я споделете с приятелите си. Може да озари деня им и да ги вдъхнови.
Това произведение е вдъхновено от истории от ежедневието на нашите читатели и е написано от професионален писател. Всяка прилика с действителни имена или местоположения е чисто съвпадение. Всички изображения са само за илюстрация.
