Единственото албанско село в България. Уникални къщи!

20 манифактури за копринени буби е имало в Мандрици преди 150 години

С много народи е свързана историята на българските земи. В планината на митичния Орфей до днес отекват стъпките на римските легиони. Марица и Арда се срещат, за да продължат заедно пътя си към Егейско море, а от незапомнени времена там се разказват легенди за народите, оставили наследството си по нашите земи.

В най-крайните източни дялове на Родопите днес е сгушено уникално за България село – Мандрица. Разположено е на десния бряг на Бяла река, на 19 километра южно от Ивайловград и на 2 км от българо-гръцката граница. То впечатлява със своите кирпичени къщи, в повечето от които се говори необичаен за страната ни език – албански.  Понастоящем в него живеят 37 души, но в миналото селото е имало славна история и в пъти повече жители.

Според местната управа Мандрици е единственото алабанско село в България. Тук разбира се, има и българи от различните етноси, които живеят в мир и сговор и уважават традициите си.

Основано е през далечната 1636 г. от трима братя албанци мандраджии, които снабдявали с продоволствия турската войска. В знак на благодарност беят им дал и земя – колкото могат да обиколят от изгрев до залез слънце. Издействал им и ферман, според който бъдещото село е освободено от данъци, а на това място било забранено да се заселват турци.

Основната част от албанците дошла тук в края на XVIII и началото на XIX век. Тогава в Мандрици живеели около 3500 души. След като се установили тук албанците, те преобразили селото. И, ето че в в края на XIX век то достигнало да разцвета си – имало две училища, детска градина и 20 манифактури за копринени буби. Съществувал дори и родилен дом.

Основен поминък в района в близкото минало бил бубарството и отглеждането на тютюн.

Голяма част от къщите в Мандрици пък са много стари и със сходна архитектура – кирпичени на по три етажа. Първият бил предназначен за добитъка, вторият – за отглеждането на буби, а на третия етаж са живеели стопаните.

В Мандрици до ден днешен има и няколко тухлени къщи в гръцки стил с резбовани тавани, балкони от ковано желязо и колонади.

Селото е погранично и в началото на XX век част от населението му е било гръцко. Оттам са и гръцките къщи. Сред тях е тази на д-р Атанас Пейкидис, един от малкото висшисти по онова време. Тя е наричана „Докторската къща“ и се намира срещу кметството точно преди мегдана. Приземният й етаж бил превърнат в гинекологична клиника, а жилищните помещения били на горния етаж.

През 1708 година в Мандрица била построена една от първите черкви в Родопите – „Св. Неделя“. Тя представлява малка еднокорабна сграда, която е част от гробищен парк до ден днешен. В нея е изписана на каменна плоча годината на основаването на селото. На надгробните плочи пък са издялани занаятите на покойниците, символ за уважението към труда и приноса им към Мандрица.

Век по-късно, през 1835 година, тук е построена е и селската църква „Св. Димитър“.

Албанците продължават да носят своята сулиотска носия, говорейки на арванитски език. През 1913 година обаче, те били принудени да напуснат домовете си заради гоненията в Беломорска Тракия. Българското правителство заселило селото с наши бежанци от Тракия и Македония, но по време на войните къщите в Мандрица постоянно сменили своите обитатели. През 1929 година нова бежанска вълна, сред която отново повечето албанци, заселила селото.

Днес в околностите на село Мандрица могат да бъдат открити много забележителности, които  свидетелстват за наличието на живот по тези места още от времето на древните цивилизации. По-известните антични находки в региона са: Тракийската гробница край село Долно Луково, Голямата могила при село Свирачи, Тракийски долмен до село Плевун и др. Само на 18 км се намира античната вила „Армира“, която е едно от големите национални богатства.

Тук има и голямо разнообразие от птици и растителни видове, а климатът е прекрасен за почивка. Селото се намира между две реки, подходящи за риболов.

В Мандрици всяка година се организира събор, който оживява иначе призрачното селище. Новите къщи се строят от типичните кирпичени тухли по модела на някогашната зидария, в която се откриват гръцки и тракийски влияния. Тук може да се види уникална по рода си архитектура,  комбинирана с местен говор и стари фотографии, създаващи чувството за пътуване назад във времето.