Сега обявиха и сълзите ми се стичат! Това е жестоко! Ето какво ще се случи с доктора, който уби Плъха, за да спаси семейството си

Д-р Веселин Герев е завършил медицина във ВМИ Пловдив през 1991 година.

Защитава специалност по Психиатрия пред 1997 година. Консултант е на ВМА в периода 1999-2001 година. От 2002 година е психиатър на свободна практика. 

– Д-р Герев, приятел сте на д-р Иван Димитров, който бе арестуван за убийството на крадец, нахлул в дома му. Какъв човек е той?

– Познаваме се повече от 20 години. Той е емоционално уравновесен човек, много последователен, изключителен специалист рентгенолог с над 20-годишна практика. Много разбран и човечен. Лекар в истинския смисъл на думата. Случила му се е ужасна неприятност от гледна точка на това, че ако не беше емоционално стабилен и физически издръжлив, можеше сега да не е жив.

– Как реагира човек в подобна ситуация?

– Има два типа психологическа нагласа. Ако човек е страхлив по принцип, в такава ситуация реагира със сериозен уплах. Блокира му мисълта, блокират му действията, гипсира се. Основната емоция, която го владее, е страхът. Не може да разбере какво му се случва, нито може да реагира. Другата възможност е човек да изпадне в състояние на ярост и гняв. Оттам-нататък това са управляващите емоции, които владеят психиката му. Аз познавам д-р Димитров и мога да кажа, че и двете ситуации са били на лице при него. Първо е изпаднал в ступор, докато разбере какво му се случва. Последвала е реакция на гняв, която е управлявала постъпките му оттам-нататък. При положение че този, който го е нападнал, му е извадил нож, надупчил го е. На този човек стилът на ударите му е бил такъв. Той е мушкал с нож и други хора преди години и затова е лежал и по затворите. Аз съм щастлив, че д-р Димитров не е убит. Защото ако беше наръган в корема или областта на сърцето, е щял да издъхне и да бъде обран.

– А на семейството как се отразява преживяното?

– Това е отпечатък, който ще носят със себе си, докато са живи. Това е посттравматично стресово разстройство, което е описано за първи път при ветераните от Виетнам, преживели ужаса на войната. До момента са останали малцина живи, участвали във военните действия. Те все още сънуват и преживяват ужаса на войната. Дъждовете, блатата, труповете – всичко това психиката им не е успяла да изтрие вече 60-70 години. Едното детенце на д-р Димитров е много малко и трудно ще осмисли случилото се в дома им. Но другото дете и съпругата му ще го преживяват в следващите 15-20 години. Дори само споменаване да думи като престъпник или оръжие, ще провокират у тях посттравматични стресови риакции. Това е отпечатък върху психиката на човек, който трудно може да се изтрие. И за самия д-р Димитров също. Споменаването на обир, престъпление, арест, прокуратура, съд – всичко това у него ще провокира същия тип реакции. Повярвайте ми, човек това нещо не може да го преживее. Единственото друго нещо, което от психологическа гледна точка не може да преживее, е смъртта на дете. Който твърди, че с течение на времето психиката го отмива и се получава психокатарзис, е само в сферата на пожеланието. Просто не може да се случи. Така че оттук-нататък психологическият профил на д-р Димитров ще е съвсем различен. Той няма да е онзи човек, който всички ние познавахме. Преживяното тотално ще промени психологическите му нагласи и практически ще го смачка.

– Това означава ли, че той няма да може да се върне към нормалния си живот?

– Никога няма да бъде същият човек, който е бил. Една такава ситуация, няколко секунди променят психиката и битието на човек на 180 градуса. Ако може да се оттърси от преживяното, то ще е след десетина години. Това ще окаже влияние върху професионалния му път, върху психиката му и всичко останало. Не само на него – на цялото семейство, на всички негови познати.

– Имали ли сте аналогични случаи във вашата практика?

– Да. Имал съм аналогични случаи. Особено при малки деца, станали свидетели на подобни ситуации, това се запечатва трайно в съзнанието им. Даже и по-големи деца започват да заекват, да не спят, да бълнуват. Имаше един случай в Бургас на дете, което се напикаваше през нощта и беше развило сомнамбулни прояви. Което се преживява много трудно. Нужни са години наред успокояване, терапии. Човек излиза психически осакатен от такава ситуация.

– Вие подкрепяте ли протеста в защита на д-р Димитров?

– Разбира се, че го подкрепям. Не само като колега и приятел, но и като човек.