Искам да живея със сина си и да съм глава на семейството му! Жена му да се грижи за мен! Нима не заслужавам?

„Аз съм на 67 години, преживях загубата на съпруга си и сега искам да живея заедно със сина си. Както разбирате, жената на сина ми ме отвращава и има причини за това.Пенсията ми е скромна, получавам пенсия от съпруга си, но и тя не е голяма. Преди плащаха пълната пенсия на починалия съпруг, а сега само половината и това явно не ми стига.

Желанието ми е да живея със сина си, жена му да се грижи за мен и да приготвя храна. Искам да съм глава на семейството им.

Съпругът ми беше спокоен, отстъпчив човек, който изпълняваше заповедите ми. Готвеше, пазаруваше, плащаше комуналните услуги.

Предпочитах да продавам излишната реколта от градината на пазара – домати, краставици, билки, тиквички, гъби, кисели краставички. Съпругът ми ме водеше на пазар, ходеше в градината или береше гъби и ме прибираше вечерта.

Работил е и като охрана по график на всеки три дни.

Имахме достатъчно финанси, живеехме заедно. Сега ми е трудно сама, нямам достатъчно пенсия, не искам да съм продавачка на пазара повече.

Но основното за мен е желанието да живея със сина си, да управлявам къщата му, да управлявам семейния бюджет, както беше преди.

Жената на сина трябва да готви за всички. Заслужавам го, отгледах сина си, майка съм му, имам право на това.

Синът ми е добър човек, премести ме по-близо до него, живея в съседна къща, на пет минути пеша е. Но не ми харесва така. Не обичам да готвя и не искам да живея сама.

Налага се да прибягвам до трикове, за да ми обърне внимание – да му се обаждам, да се оплаквам от болки в краката, за да ми донесе храна.

Снаха ми казва за това: „Краката те болят, а ходиш да видиш сестра си в друг град, а не можеш да отидеш да си купиш хляб!“

Но не ме интересува какво мисли тя.

Нарочно намалявам звука на телефона си, за да дойде синът ми да провери как съм.

На сина си звъня до пет пъти на ден, всеки ден звъня и на внуците и снаха си.

Но не ми харесва, искам да живея с тях, да съм домакиня, а не гост.

Посещавам ги до три пъти на ден. Снаха ми е в отпуск по майчинство и винаги е вкъщи.

Обичам да идвам и да й давам съвети за отглеждането на детето.

Но тя явно не е доволна от присъствието ми, оплаква се, че й преча.

Идвам за няколко минути, на път от поликлиниката и тя трябва да го приеме.

Снаха ми реши да отиде на работа, но аз й казах, че нямам време да бъда бавачка.

Обичам внука си, но не искам да съм сама с него.

Обичам да давам съвети на снаха си и очаквам тя да ми се подчинява.

Отгледах сина си, не го ли заслужавам?

Аз трябва да съм главната, да командвам, да се оплаквам на родителите й от нея.

Наскоро останах с внука си, когато тя излезе по работа, проверих гардеробите й, намерих вълнени чорапи и ги изнесох на балкона да изсъхнат.

Тя пристигна, скарах й се, обясних за молците, тя остана недоволна.

Оплаках се на мъжа й, но синът ми се скара.

Но ще намеря начин да го контролирам!“

Това е история в писмен вид, която получихме в редакцията. Трудно е да го коментираме, но можем да кажем, че авторката е решителна жена, свикнала да управлява. Все пак е имала покорен съпруг…

А вие какво мислите? Полага ли й се да иска да командва в дома на сина си, само защото го е родила и възпитала? Споделете с нас в коментарите!