Няма лек за завистта

Завистта дебне всеки, който по един или друг начин успява да се справи с предизвикателствата на живота. И докато пасивната завист за някои е естествено състояние, то за други тя се изразява в откровени словесни нападки и действия. Готов ли си да сториш зло, завистта става толкова неуправляема, че достигаш до поглъщащите предели на ненавист, способна на всичко. Сам себе си обричаш да живееш в страх и непрекъснато отчаяние. И няма клинична пътека, която би могла да ти помогне. Няма лек за завистта.

Да завиждаш нямо на близки хора е мъчение. Такава завист заслепява ума и притъпява възможността да приемаш реалността, каквато е. Защото да можеш да понесеш чуждото щастие, да му се зарадваш, е наистина трудно достижимо в свят, който предлага такова огромно разнообразие от всичко.

Злите хора завижда страстно, но страхът не дава наслада. Злобата стои дълбоко закотвена в душите им, докато лицемерните им усмивки сипят комплименти и обещават подкрепа и съчувствие. Завистниците са самоубийци, избрали да напуснат живота по възможно най-мъчителния начин. Просто не осъзнават, че е така.

Хранят се с предателства, забъркват интриги, омаловажават успеха и щастието на другите, без конкретна причина. Те са лоши по подразбиране.

Не споделям виждането, че завистта трябва да се заслужи, че е естествен спътник на славата и успеха. Ние се раждаме добри, а доброто няма как да си отиде завинаги. То се нуждае от повече шанс. Да останем снизходителни – стига.

Незаслужилият завист може да я понесе, но завистникът трудно преминава през живота, носейки завистта на гръб. Да пожелаваш чуждото, воден от користни цели, и невъзможността да го имаш, защото сам си неспособен, не обещава покой. Необразованото сърце не припознава любовта като спасение.

Със завистниците не трябва да се отнасяме зле. Те са наясно, че сме по-добри от тях – макар и само заради конкретното нещо, което ни навлича злобата им. Държим ли се достойно, чуждата завист не е пречка да останем все така добри в онова, което правим.

Когато една завист крещи, тя е безобидна. Когато е безмълвна, тя е тежкият товар за онзи, който ще продължи да я мъкне в тъмното на душата си до смърт.

Междувременно онези, които оставят нещо след себе си на света, ще продължават да се радват на живота си, а душите им ще останат леки и свободни – точно като белите цветчета, които по това време на годината падат свободно от клоните на пролетните дървета.

Поетът Добромир Банев специално за Lupa.bg, фотограф: Валентин Иванов

Lupa.bg