Сега нямам, но когато имам, ще ви върна 2.30 – Трогателната история на един дядо, която разтърси България

Тази история описва само един от многото случаи на бедност в нашата страна, но и възстановява вярата, че все още съществуват благородни хора.

Марко Екмеди описва тази случка в поредица от истории за мизерията, която засяда в гърлото ми. Този път предаваме историята в нейната цялост.

„Отивам до магазина вчера. Пред мен, един старец на повече от 80 години. Два домата, тиквички, брашно килограм, килограм захар и няколко малки неща. Нищо луксозно, нищо твърде скъпо, или просто за чревоугодници.

Старецът обърна цялото си портмоне с треперещи ръце, остави още няколко монети. Сметката е 9.80 лв., касиерът брои парите, 2.30 не достигат! Това не е достатъчно, казва.

Помоли старецът да остави нещо от покупките, докато донесе и останалата част от парите, или да се откаже от нещо.

Той казва, че няма смисъл да ходи до вкъщи и да се връща, защото той и бабата нямат повече пари у дома, а най-добре е да върне нещо. Бута с ръка, несигурна, двата домата и тиквичките и пита, какво повече от оскъдните си нужди да остави.

Аз давам на касата 2.30 лв.,  и му бутам в торбата нещата, които беше оставил настрани. Старецът все още пребърква джобовете си, надявайки се да намери някакъва скрита монета.

Връща се и казва: „Аз наистина нямам нищо повече в джоба си и трябва да се откажа от нещо от това, което исках да купя.“

Касиерът му казва, че съм допълнил, колкото му е липсвало.

Старецът ме погледна озадачено, после погледна надолу и каза: „Какво трябва да направя?“

„Нищо“, му отговорям аз: „Вземете си покупките и се приберете вкъщи, всичко е наред.“

„Но на мен това никога не ми се е случвало!“, казва старецът, все още са объркан. „Аз наистина не знам какво да правя?“  казва той, търси объркан с поглед касиера.

„Както виждате, има добри хора,“ казва той и навежда поглед.

„Дай ми поне телефона и адреса си, за да ви донеса 2.30, когато имам“, казва дядото.

„Абсолютно няма нужда, всичко, което са направил, си го спечелил преди много години,“ Опитвам се с усмивка прекъсна стареца.

„Но наистина това никога не ми се е случвало, някой да ми помогне толкова много …“, казва старецът, и започва да трепери и плаче в нещастието си …

„Хайде поне една чаша кафе да те черпя, аз трябва да ти се отплатя!“ стария човек в ридание.

„Не е нужно нищо, освен да се успокоите и да се приберете вкъщи, да сготвите обяд и да си починете“ Опитвам се да го успокоя с усмивка, така или иначе.

Дай ми ръката си, „Как се казваш?“

„Марко“, отговарям.

„Аз съм от Милано и  ще си спомням за Вас, докато съм жив!“