Благовеста Василева отваря капачето на препечена яркооранжева тиква, пълнена с телешко месо и разлива по чашите вино, узряло чрез дива ферментация. Външният вид на стопанката по нищо не напомня фермерската жена, каквато тя е през последните 20 години.
Бети по цял ден работи във фермата, но е и многодетна майка
Говори спокойно, уверено, интелигентно, а навън се чува тропот на копита. Съпругът й Николай се завръща във фермата, яхнал бял кон като истински родопски каубой, обут с ботуши и с развети от вятъра коси.
Николай с едно от четирите си деца – истински родопски каубой
Бети и Ники Василеви са сред малкото млади семейства у нас, избрали несгодите и трудностите на селския живот, близо до природата, вместо удобствата (и стреса) на големия град. За градския човек да се озове в почти изоставеното село Горно поле е приключение, екзотика и остров на спокойствието. Добре че пътят дотам – от Хасково в посока Маджарово, те подготвя психически.
Веднага щом обонянието спре да долавя мириса на град и пред очите се появят меандрите на река Арда, влизаш в другата България, където времето е спряло далеч, далеч назад.
Спомени за друга епоха навява металната табела със зелени букви „30 години община Стамболово“, а картината бързо е заменена от лозя, в които като на шахматна дъска се редуват квадратите със запуснати и поддържани парцели. Красотите на живописните дворове с разбудени от пролетта дървета в Голям извор компенсират лошата инфраструктура и дупките.
Пасторалната идилия на селския живот в Горно поле
Над оградите са надвиснали клоните на цъфналите праскови, сливи и череши, а щастливи кокошки вдигат учуден поглед към преминаващите коли и пак закълвават зрънца по тротоарите. Гледката на странно големия брой автомобили в село Силен бързо отстъпва пред пасторалната идилия на крави, излезли на пролетна паша сред зелените поля под меките склонове на Източните Родопи. Тополово е селото на стотиците овце и малки зеленчукови оранжерии на средата на нищото. Няма огради, защото тук никой не краде.
В този край и при тези родопски нрави е израсъл Николай Василев. Затова в началото на 90-те години се записва да учи зооинженерство задочно обучение, за да е близо до къщата на дядо си и баба си в село Горно поле, община Маджарово. Запознава се с Благовеста, която по същото време следва химия. Решават да се оженят, а тя го последва в селото на неговите предци. Така слагат началото на „Дивата ферма“.
Започват през 1994 г. с 5-6 кози и овце. Николай има опит с тях, тъй като след ранната смърт на дядо си му се налага сам да пасе 300 кози още в пети клас. Хем ходи всеки ден пеша на училище в Маджарово – по пътя всеки ден оставял камъче в една дупка в скалата. Накрая на годината ги преброил – били 110.
През 80-те години в ТКЗС-то на Горно поле е имало 11 000 глави добитък. След промените стопаните поостаряват и животните остават 1000-1500. Сега са едва трицифрено число, а хората, които живеят в селото, са не повече от 25 души.
Много българи се занимават с животновъдство, за да си купят жилище. Василеви правят точно обратното – през 1996 г. продават апартамент в Пловдив, а с парите купуват 16 крави. Още първия месец осем от животните умират, тъй като се оказва, че породата им не може да се приспособи към микроклимата в Горно поле. Така младата двойка решава да отглежда местните породи българско сиво говедо и родопско късорого говедо.
И днес вече имат около 700 крави с телета, които пасат с гората под зоркия поглед на десетина каракачански кучета, 50 кошера с пчели, 20 каракачански овце „като табуретки“, както живописно ги описва Бети, 39 магарета, четири коня и жребче.
Василеви отглеждат 20 овце от каракачанската порода
Кравите целогодишно живеят в гората, а Николай ги прибира само вечер, защото иначе ги нападат вълците. „Много вълци има тук – мъжът ми веднъж видя девет сред стадото. Оттеглят се само напролет, когато си родят малките, но са голяма напаст. За една нощ крава, дето тежи половин тон, изяждат.
Миналата година 40 животни ни умориха“, разказва Бети. Друга причина да прибират кравите е, за да раждат във фермата. И в момента една от тях дава живот на другия край на двора, далеч от хорските очи. Иначе те живеят по законите на дивата природа – раждат и живеят на свобода, така както сърните крият малките си по една седмица в шумата в гората.
Кравите на „Дивата ферма“ живеят на свобода в гората
Василеви оставят женските телета за приплоди. Малките бозаят до 6 месеца, след това майките ги отбиват.
Теленцата във фермата бозаят до 6-месечна възраст
Фермерите ги отглеждат за месо, което доскоро изнасят в Албания и Италия. За пръв път тази година опитват да работят на българския пазар, основно с биомагазини. Телешкото е биологично и както и произвежданият тук мед, има сертификат.
Освен овцете, конете, кучетата и кравите, в „Дивата ферма“ има и други посетители – египетските лешояди. Популацията им е намаляла с около 20%, но често ги виждаме да кацат на високото, защото се хранят с екскрементите на нашите животни, разказва Бети.
Фермерите решават да развиват и туризъм
Заради тази екзотика фермата често е посещавана от хора любители на т. нар. birdwatching – наблюдение на птиците. Допреди време идват предимно чуждестранни туристи, основно от Холандия, но напоследък пристигат и българи.
След 20 години труд, фермерите успели да стегнат 6 стаи за гости
Едно младо семейство орнитолози дори решават да се заселят в Горно поле. Точно един от холандските пътешественици дава рамо на семейството да развие и туризъм – в началото в „Дивата ферма“ има само няколко стаи за настаняване на любители на селския бит и биохраните.
Чужденецът помага на Василеви да се включат в проект за устойчиво развитие на Източните Родопи като се съчетават биологично производство, екотуризъм и дива природа. Така Василеви получават финансиране и вече шест стаи са обзаведени приятно, в родопски стил и посрещат гости в „Дивата ферма“.
Последно превърнали стария обор в трапезария, но оставили „легушките“ на кокошките за декорация
Последно със свои усилия Василеви успяват да преустроят стария бабин обор в приятна трапезария. Дупките в стената, в които са снасяли кокошките и които местните наричат „легушки“, Бети е оставила за декорация. Сутрин за закуска тя прави прочутите си гьозлеми, но също и сладката баница „блачко“. Други от нейните специалитети са баниците със заешко, с ориз или булгур, кокошка с катми, но стопанката е най-добра в пълнената тиква с телешко месо.
„Колкото е по-оранжева, толкова е по-сладка. Ето, брана е през август, но съм имала тикви и на година и месец. Питате ме как ги съхранявам толкова дълго ли? Много просто – не са торени“, казва Бети. За да сготви специалитета на фермата, тя отрязва капачето на тиквата и я издълбава. Вътре слага задушеното с планинска чубрица, кромид или праз от двора телешко месо.
Пълнената тиква с телешко е специалитетът на Бети
Пече се поне три часа, а резултатът е истински флирт за сетивата. Много върви с приготвяното във фермата вино от мерло и памид. То отлежава при дива ферментация, без дрожди, без сяра – чист гроздов сок, кото се превръща във вино от октомври до Коледа, обясняват домакините.
Преди или след обилното похапване те могат да ви покажат и други атракции – езда на кротките коне Ерик и Бяла, улавяне на крава с ласо в гората, каяк по чудно красивите меандри на река Арда, промиване на речен пясък за злато, или пък експедиции за търсене на ахати, аметисти, ясписи, планински кристали и всякакви минерали, с които е осеяна планината.
Едва миналата година в „Дивата ферма“ взели работници
„Всичко, което имаме, го постигнахме сами. Едва миналата година си взехме работници“, казва Благовеста с усмивка. Тя и Николай са щастливи родители на четири деца – три момичета на 6, 7 и 19 години, и едно момче на 14 г. Най-голямата кака е студентка, но останалите живеят във фермата. Телевизия няма, играят на двора, но синът, който помага много в работата на двора, обича да сърфира в интернет. За да си наглежда виртуалната ферма.
