В ТКЗС-то хората работеха за 60 стотинки на трудоден

Всички, които с носталгия се връщат към годините на соца, удобно заобикалят голямата драма на хората от българското село. След бруталната насилствена колективизация, обезземляването на селското население, отнемането на добитъка и задължителното членство в ТКЗС-тата в края на 40-те години, хората започнаха да се трудят срещу минимално заплащане в новосъздадените кооперативни организации, пише socbg.com.

В началото се е давала някаква аренда главно в натура, но още през 50-те години тази практика се прекратява. Хората на село са се трудили за по 5,50-6 лв. за трудоден, а след паричната реформа от 1962 г. цената на дневния нелек селскосотопански труд е 55-60 стотинки. Такива са и моите спомени от детството. Баба ми и дядо ми срещу тези пари работеха под дъжд, на вятър и на непоносим летен пек в родното северозападно градче на баща ми. Затова и младите избягаха към градовете, където в заводите заплащането беше в пъти по-добро. От един момент нататък цялата селскостопанска продукция се насочи към градското население, и то в такава степен, че хората по селата бяха стимулирани да се самоизхранват с продукция от собствените си дворове. Стигна се до абсурдната ситуация да бъде върнато частното животновъдство, което беше брутално унищожено по време на колективизацията. А от обединената колективизирана земя през 60-те години започнаха да се заделят по 3-4 декара на семейство за т. нар. частно ползване.

В същия този град беше построен огромен свинекомплекс, но до 1989 г. магазин за месо нямаше. Но пък имаше селски дворове за чудо и приказ с лехи, подредени като войнишки редици, в които се беше изсипал рогът на изобилието. Овце, кози, крави, биволи, прасета, кокошки, гъски, патици – всичко това не беше в резултат на цъфтящия социализъм, а на жилавата устойчивост и трудолюбие на българина. Днес всичко това е само спомен. След промяната от 1989 г. селото и малките градчета получиха втори удар в рамките на половин век, който окончателно ги довърши.