С еврото ще настъпи батак с цените!

Тези дни еврото и еврозоната е политическата тема, която непрекъснато коментират политиците. Докато правителството сякаш дава заден ход, опозицията скача и ги обвинява за забавянето. Шегаджиите в интернет веднага припомниха, че финансовата министърка, след като навремето загуби пътната карта на газопорвода, сега изгуби и тази за еврозоната.

Само че на нас, пенсионерите, хич не ни е до смях, още по-малко се вълнуваме от идването на еврото. Далеч сме от политическите спекулации на партия „Възраждане“ и техният рев уж в защита на българския лев. Трудно ни е да си представим как ще оцеляваме в тази безмилостна и брутална българска действителност. Не вярваме в приказките, че няма да има поскъпване на живота след приемането на европейската валута, защото така било по другите държави. Когато държавата е слаба и безпомощна, когато механизмите й за контрол са притъпени, че даже и напълно блокирани, знаем, че не ни чака нищо добро.

Познаваме добре вече българските търговци и производители, които и сега смъкват по няколко кожи от гърбовете ни, особено с цените на храните. Мислите ли, че при липсата на контрол ще оставят пазара сам да се регулира. Със сигурност потриват ръце и чакат с нетърпение да донапълнят джобовете си с прехода към новите пари. Затова ние, пенсионерите, не чакаме еврото с радост. Не защото сме назадничави, а защото знаем, че в прокъсаните ни джобове нищо няма да остане. Представяте ли си: при минимална пенсия от 630 лева от началото на юли след приемането на еврото тя ще се трансформира примерно в около 315 евро. Това са сигурно седмичните пари на един пенсионер в най-бедните европейски страни от съюза. Върви, че живей и се радвай като гражданин на Евросъюза. Ами работещите бедни, онези с минималните заплати? Дето сега са две различни – едната е по-висока и е в частния сектор, другата е по-ниска и е в държавния. Дотолкова е силна държавата ни, че и един бюджет не може да приеме навреме.

Е, върви и чакай еврото с нетърпение, кой знае какъв батак с цените ще настъпи тогава. За съжаление всичко е на наш гръб.

Евгени Велчев, Русе