Преди 12 години намерих едно малко момиченце да лежи под едно дърво. Реших да я осиновя, въпреки че по това време вече бях на 53 години

Казвам се Наталия и съм на 65 години. Все още си спомням летния ден, който промени живота ми завинаги. Съпругът ми почина отдавна, дъщеря ми завърши училище, постъпи в институт и отиде да живее в друг град. Там, след като завърши обучението си, тя си намери работа и остана да живее.

А аз останах сама. Беше почивен ден. Измих си лицето и се приготвих да ям. Колко щеше да ми трябва сам? Реших, че след това ще отида до магазина, за да купя хляб и може би да си купя нещо вкусно. По пътя към магазина минах през един парк. Там, под едно дърво, забелязах странен вързоп.

Реших да се приближа. Когато се приближих, пакетът внезапно се раздвижи. Изтръпнах от изненада и бавно се приближих. В пакета имаше малко момиченце. Не можех да повярвам какво се е случило. Обадих се в полицията. Родителите ѝ бяха алкохолици. Те изобщо не искаха момиче, вече имаха три деца.

Затова майката изхвърлила момичето. Ако не бях аз, тя щеше да умре. Разбира се, момичето не беше върнато на родителите си, а беше изпратено в сиропиталище. Момичето вече нямаше никакви роднини. След този инцидент престанах да спя нощем: през цялото време мислех за детето.

Реших да я осиновя. Всички се опитваха да ме разубедят: и приятелите ми, и собствената ми дъщеря. “Защо искаш да го направиш? В края на краищата, вие сте на 53 години! “Но аз не съм си променил решението.” – Още не сте се оженили, нямам внуци. Толкова съм самотна, а ти живееш толкова далеч от мен!

Затова ми дайте да си взема приемно дете. Направих всичко както трябва. Скоро след това в дома ми се появи Верочка. Отначало ми беше много трудно да се справя с нея. Все пак вече не бях млада и никой не ми помагаше, но се справих. За да бъда с Вера, напуснах работа и започнах да давам под наем апартамента, който наследих от бездетната си леля.

Вера и аз живеехме с тези пари. По-късно дъщеря ми прие Вера и дори започна да ни помага малко. Изминаха дванадесет години. Вера е израснала като прекрасно момиче – мила, грижовна и нежна. Помага ми за всичко, винаги ми се подчинява.

Никога не съм съжалявала, че съм я прибрала. Спокойна съм за Верочка: ако умра, тя няма да остане сама – най-голямата ми дъщеря, която никога не се е омъжвала и не е имала дете, ще я вземе при себе си.