“Не оставай при майка си повече от 10 минути, там няма какво да правиш”, нарежда зет ми на дъщеря ми

Бях щастлива, когато Лиза се омъжи за Дмитрий. Спомням си първия път, когато го доведе при нас и говореше възторжено за него: “Мамо, представяш ли си, той е само на 23 години и вече е успешен бизнесмен? Баща му е държавен служител, а майка му е магазинерка.” “Дъще, това не е най-важното”, опитах се да обясня аз.

Лайза винаги си е мислела, че не заслужава такъв човек, въпреки че беше наистина умно момиче: най-добрата ученичка в училище, завършила с отличие, изучаваше музика и танци. Не бяхме в нищета, имахме всичко, от което се нуждаехме, така че се опитах да я убедя, че тя не е по-лоша от Дмитрий и той трябва да е щастлив, че си е намерил такава жена.

В крайна сметка младите хора се женят и започват да живеят в апартамента на Дмитрий. По-късно им се раждат внуци. Лиза никога не се оплакваше, въпреки че виждах, че нещата в семейството им не вървят толкова добре.

Дмитрий беше категорично против Лиза да работи. Смяташе, че нейното място е вкъщи, с децата, и че тя трябва да се занимава само с почистване. Не ѝ позволяваше да ходи никъде – нито при приятелките си, нито при мен. Само когато той беше на работа, Лиза можеше да избяга за малко при мен, като го криеше от съпруга си. “Нямаш ли какво да правиш вкъщи?” – укоряваше я Дмитрий. Разбира се, Дмитрий не беше лош човек. Лиза се чувстваше в безопасност и той ѝ осигуряваше всичко, от което се нуждаеше.

Но тя не ходеше по барове и не участваше в партита – просто идваше при мен за чай. Аз съм на 68 години и съм много самотна, особено след смъртта на съпруга ми. Лиза разбираше това и се опитваше да ме посещава по-често. Но понякога, когато се обаждах вечер, тя ми шепнеше: “Мамо, не сега, Дима си е вкъщи. Не разбирах какво се случва. Той дори не ѝ позволява да говори с майка си по телефона? Неотдавна Лиза ми дойде на гости, когато телефонът изведнъж звънна.

“Къде си?” – попита Дмитрий. “Тръгнах към майка ми”, отговори Лиза. “Защо?” – попита той рязко. “Само да видя как е.” “Не бъди там повече от десет минути! Не можех да повярвам на ушите си. Но Лиза се съгласи с него и се върна точно 10 минути по-късно, страхувайки се, че Дмитрий ще разбере, че е закъсняла. Същата вечер не можах да сдържа сълзите си.

На следващия ден реших да поговоря лично с Дмитрий. Когато пристигнах, Дмитрий беше изненадан – той не обича неочакваните посещения. – Мамо, нещо не е наред?” – попита Лиза. – Искам да говоря с Дмитрий – отвърнах аз. – Да, слушам – каза той, опитвайки се да скрие раздразнението си.

– Защо не позволиш на Лиза да говори с мен?” – попитах го директно. – Не съм против общуването ти, просто смятам, че е загуба на време – отвърна Дмитрий. – И Лиза е като затворник в дома ти?” Не издържах. – Не, но ние сме семейство и си имаме правила – отвърна студено зет ми. – Имаш ли представа какво ще стане, ако децата ти пораснат и не могат да ти отделят и минута внимание?

Опитах се да обясня гледната си точка, но всичко беше напразно. Накрая ме порази реакцията на Лиза. Тя беше обидена от решението ми да говоря с Дмитрий. Сега не знам какво да правя. Страхувам се, че дъщеря ми е в капан. Какво трябва да правя – да гледам отстрани?