Мистичната въпросителна около ген. Мутафчийски падна СНИМКИ

Популярният хирург ген. Венцислав Мутафчийски, началник на ВМА и шеф на Националния оперативен щаб за борба с коронавируса, в момента е най-коментираната личност в държавата. Всички са вперили погледи в него и всеки ден очакват да чуят последните новини за опасната зараза, която вече върлува и у нас, и да следват безценните му съвети.

В този материал ние ще Ви запознаем с неговите тайни, а именно през какво е преминал през годините, за да стигем до днес.

Венцислав Мутафчийски е извървял пътя на успеха с много труд, като е преминал всички етапи на развитие. Пред него никога не е стоял въпросът дали да работи нещо друго, макар че в семейството му няма нито лекар, нито военен. Избира пътя на военната медицина, докато е в казармата. Става стипендиант на Министерството на отбраната и след дипломирането си през 1990 г. постъпва във ВМА за курс по вътрешни болести.

После печели конкурс за специализация и остава 3 г. в Клиниката по обща хирургия. След това го разпределят в тогавашната бургаска военна болница. После се явява на конкурс за асистент по обща хирургия към Клиниката по спешна хирургия на ВМА и го печели. През 1998 г. оглавява спешното отделение в болницата. Преди да застане начело на ВМА, ръководи Клиниката по ендоскопска хирургия, част е и от екипа за чернодробни трансплантации. Името му се свързва с нововъведения в хирургичната практика у нас.

Проф. Мутафчийски е участвал и в бойни мисии зад граница. Спасил е десетки животи като военен хирург под дъжд от куршуми и ракети. Това е едно от нещата, които го променят. Според него всеки офицер трябва да премине през такова изпитание. През 2000 г. идва първата задгранична мисия в бежанския лагер в Радуша, Македония. Задачата е медицинско осигуряване на бежанци, основно жени и деца.

Четири години по-късно е първият му сблъсък с истинската война. Той оглавява екипа за медицинска евакуация, който тръгва за Ирак след атентата в Кербала през 2003 г., когато бяха ранени над 60 български войници, а петима от тях загинаха. Професор Мутафчийски пристига по спешност два дни след атентата за да лекува ранените. От Багдад до Кербала екипът лети с хеликоптер. Отвисоко се виждало, че българската база е толкова разрушена, че не я различили отгоре. А хората там били много изплашени.

Ранените българи били разпръснати в различни болници, включително и в Багдад, а 5-имата в най-тежко състояние били в болницата в Ландщул, Германия. Проф. Мутафчийски е пратен да ги лекува и прибере. Докато се стабилизират, минават 3 седмици. Той трябвало да вземе трудното решение дали да транспортират най-тежко ранения редник, за когото не било сигурно, че ще издържи полета.

Следващата му задгранична военна мисия е в Афганистан, където прекарва 4 месеца – между 2006 и 2007 г. Там работи в испанско-италианска база, а отговорността му е огромна. Точно на Нова година на 200 метра от палатката, в която празнуват, пада ракета, която за малко да убие 500 души.

„Няма да забравя първата ми операция над испански войник в Афганистан. Аз и още един мой колега бяхме единствените хирурзи на площ колкото е Югозападна България. И трябваше да оперираме пострадал испански войник, ние сме в испанска база, в испанска болница. Мина всичко благополучно. Излизайки от операционната, видях цялата база да чака пред болницата да видят какъв е резултатът. Просто настръхнах, адреналинът нахлу в тялото ми. Представяте ли си две хиляди чифта очи вперени с надежда. Това е техният приятел, плюс това той беше любимец на базата. По-късно той получил благодарствено писмо от името на министерството на отбраната на Испания“, спомня си проф. Мутафчийски.

Един от кумирите му във военната медицина е маршал Ларейн, който е бил личният лекар на Наполеон. „Всъщност той е бил шефът на медицинската му служба, който въвежда нещо, което е толкова революционно за времето си. Дотогава след края на битка се събират ранените, който оцелее, оцелее. Маршал Ларейн въвежда за първи път по време на бойните действия да се евакуират ранени в безопасна среда и да бъдат лекувани“, казва той.

В семейството на генерала други лекари няма с изключение на жена му, която е психиатър. Имат двама синове близнаци, които обаче не следват професионалните стъпки на баща си. Той не се колебае дали е тъжен заради това, или изборът им го успокоява. Защото те истински са изстрадали неговата отдаденост на работата, когато „постоянно го няма“ вкъщи. Генералът има различни хобита, за които обаче почти не му остава време. Обича да кара ски, да кара мотор, да плува…