Айтозлийката Ирина Иванова разказва за най-голямата семейна трагедия в новата история на Айтос
Точно 19 години оттогава. На Голяма Богородица. В жестока катастрофа айтозлийката Ирина Иванова губи петима най-близки хора и един нероден племенник.
„Делото отдавна приключи, но виновникът се беше покрил в ЮАР и повече нищо не зная за него“, казва днес Ирина, която вече толкова години през август отново и отново преживява трагедията от загубата на майка, съпруг, племеник, сестра и зет.
Сутринта на Успение Богородично 2003 г. БМВ-то на 28-годишния тогава Костадин Радев връхлита върху семейната айтоска „Лада“. На място загиват Динчо Иванов /39 г./, Янка Янчева /57 г./, бременната в 7-ия месец Милена Яраус /33 г./, Мартин Яраус /42 г./ и тригодишният им син Роберт.
„Така е в България. На последното дело се установи, че дори не са му взели и шофьорската книжка“, спомня си айтозлийката, която е срещала убиеца само по време на съдебните дела. Така и не произнесъл поне едно „Съжалявам!“.
Последното решение на съда в Бургас е 10 години затвор и 100 хил. лв. обезщетение за всички жертви. „Нито той е бил в затвора, нито ние сме получили лев. Осъдих застрахователната компания, в която беше застрахована колата, и получих малък процент обезщетение. Това е. Близките на зет ми Мартин в Германия и това не получиха. Изтърваха срока заради адвокатката Ана Панайотова, която толкова искаше да ги защитава, а накрая си взе от Германия проценти“, разказва още Ирина.
С времето парещата болка отстъпва място на тъгата и на спомените за Ирина… На болестите след кошмарния стрес. И на капчицата надежда, че ще има някакво възмездие. Засега, няма. Вече 19 години…
Преживяното никога няма да забрави, а липсата на правосъдие удвоява болката й. Вината на самонадеяния шофьор е доказана още при огледите на лобното място на петимата. БМВ-то с бясна скорост се е ударило челно в „Лада“-та по пътя Бургас-Слънчев бряг. Колата-ковчег се преобърнала на десетина метра встрани от пътя. И това бил краят на шест човешки живота…
Радев шофирал в обратна посока – към Ахелой, и се опитвал да изпревари микробус. Вече в платното на „Лада“-та, която се движела срещу него, натиснал спирачките. Но близо 40 м не били достатъчни, за да намали бясната скорост на БМВ-то. Телата на три от жертвите били извадени от очевидци на катастрофата – хора, работещи на полето и случайно преминаващи шофьори. Другите две тела извадили пожарникарите, разрязали колата. Костадин Радев се отървал със счупен крак.
Два дни след трагедията, медиите съобщават, че немската кола се е движила със 150 км/ч. Бащата на Радев пък, тогава общински съветник в Несебър, разпространява друга версия – че инцидентът бил предизвикан не от БМВ-то, а от поведението на други две коли. И машината за спасяването на убиеца се завърта. От следствието отказват да коментират детайли за катастрофата, после делата се точат, а Радев с непипната шофьорска книжка джитка из страната, а после и в чужбина – за да се покрие, по непотвърдена информация – в ЮАР.
На 16 август 2003 г. Ирина погребва майка си в Айтос и съпруга си Динчо в родното му село Лясково. Телата на сестра й Милена, на мъжа й и на сина им Роберт отлитат за Германия, за да бъдат погребани в близкото до Щутгарт градче, в което живеело семейство Яраус.
Няколко години по-късно голямата дъщеря на Ирина Мария е на стаж в Германия. „Сватовете я завели, за да се поклони пред гробницата на тримата. Тази гробница е последният ни спомен от тях“, не крие мъката си Ирина, която след трагедията губи цялото си семейство. Единствената й утеха са двете дъщери – Мария и Янка.
През 2003 г. сестра й Милена е дипломиран лекар, омъжена е от 4-5 години за Мартин Яраус в Германия. „Марти беше спортна натура, мистър бодибилдинг на Германия – пазеше всички купи и медали от състезания. Всяко лято с Милена и детето идваха в България. Тази година имаха резервация за почивка в хотел в Слънчев бряг. Дотогава винаги пътуваха с кола, но този път пристигнаха със самолет“, разказва Ирина. Мартин не искал да шофира в България „заради тесните пътища, по които всички шофьори карат като идиоти“. Дали е имал предчувствие, може само да се гадае, но фаталният край на семейството му само доказва, че е имал основание да се притеснява.
Пристигнали в Айтос предната вечер. На 15 август сутринта Динчо, съпругът на Ирина, дошъл да ги вземе с ладата си, за да ги отведе до курорта. В колата се качила и майка й, много искала да ги изпрати до Слънчев бряг.
Динчо трябвало да се прибере в къщи по обяд и да поспи, защото вечерта бил нощна смяна. Забавил се и Ирина се притеснила, чула и за голяма катастрофа, станала на 20 км преди курорта. „Не помня нищо от тези часове, единственото, което помня, е, че си повтарях – не, не може да е вярно“. Вече на място не познала смачканата лада. Но видяла на пътя очилата на майка си Янка – и в този момент животът й се преобърнал.
„Много ми липсват и винаги ще ми липсват. Но не мога да потисна гнева си от липсата на справедливост. Да убиеш цяло семейство и да избягаш от правосъдието, да убиеш дете и бремената му майка, и законът да не може да те стигне. Да не можеш да произнесеш чисто по човешки едно „Съжалявам, виновен съм!“ Питам се – къде живеем и какво трябва да се случи, за да бъде въздадена справедливост?! Загубих вяра, че това може да се случи,“ казва Ирина, дни преди да помене близките си на 15 август, когато семейството й осиротя, затиснато от мъката…
С времето парещата болка отстъпва място на тъгата и на спомените… На болестите след кошмарния стрес. И на капчицата надежда, че ще има някакво възмездие. Засега, няма. Вече 19 години…
Източник: вестник „Народен приятел“
