Няма европейски президент, който да е получил такъв съкрушителен вътрешно-политически удар и който да се е окичил пред света със славата на разрушител на конституционни норми на държавническо поведение
Само четири дни проживя тежката провокация, наречена „референдум на Радев за еврото“. Ударът беше толкова ненадеен и шокиращ, че отрезви мигновено системните политически формации у нас, бизнеса и синдикатите, правната общност и политическата мисъл.
Изведнъж всички провидяха как от най-високия връх на държавата може да бъде нанесен съкрушителен удар върху самата държава, помитайки всичко постигнато досега в последните 35 години.
И се взеха в ръце.
Отдавна в страната не се е случвало такова мощно обединение срещу Злото, което се зададе откъм „Дондуков“ 2. Десни, леви, центристи, власт и част от опозицията овладяха с единството си разрушителната истерия, в която държавният глава хвърли страната.
Защото, нека да си кажем истината – Радев не целеше нито референдума, нито дебат с хората за ползите и вредите от еврото. Ако искаше това, можеше да го направи далеч назад във времето, когато това би имало наистина ефект. Но тогава той защитаваше еврото.
Радев знаеше, че провокацията му няма да мине. Невъзможно бе да мине.
И не това бе целта му.
Радев искаше за пореден път да унизи правителството на Борисов пред очите на Европа, че не чува думата на народа и няма подкрепа; искаше да постави новото ръководство на БСП на изпитание пред избирателите му; искаше да всее разкол в десницата; искаше да разбере на какъв електорат той лично може да разчита. Беше толкова прозрачно!
С „Боташ“ на шията това бе единственият ход преди изтичането на мандата му след година и половина. Рисков ход! Чиста авантюра!
Радев искаше да разбие всичко, за да остане като единствен спасител на нацията.
И заради това безумство, родено в паниката, държавният глава суспендира Конституцията, прегази подписани от България международни договори, манипулира общественото мнение и в края на краищата издълба поредната дълбока яма в и без друго разделеното българско общество.
Как се нарича това?
Сигурно ще бъдат намерени много определения. Естествено мнозина ще кажат, че е национално предателство, че някой му е „натиснал копчето“ и ще мислят за импийчмънт. Вероятно имат право. Но един импийчмънт ще направи Радев мъченик. А той не е такъв. Освен това не за първи път гази Конституцията.
Аз го наричам подлост. На дребна, отмъстителна душа, която не можа да види себе се като големия национален лидер, защото, вместо да събира, сееше разделения и всички се отрекоха от него. Отрекоха се и БСП, и Нинова, които го възкачиха на първия пиедестал в републиката; открекоха се десните, които го припознаха като свой патрон в битката им с Борисов; отрекоха се дори „шарлатаните му“, които той натресе на страната като желаната „промяна“; отрече се бизнесът, който той услужливо коткаше с цел да го използва.
Радев остана убийствено сам.
Защото се оказа, че нито е политик, нито е държавник; не се научи, че обществената сцена не е войнишки плацдарм, където се раздават военни заповеди.
Радев не разбра, че обществената тъкан отхвърля диктата и фалшивото лидерство, което той се опитва да внуши.
Радев много искаше да владее държавата, както владее самолета, но се провали. Заради политическо неумение, вродено интриганство и огромно его, с които отблъскваше. Около него не се създаде кръг от мислещи, способни българи, от влиятелни личности, от мъдреци със собствено мнение. Всички му бягат. След него остават скандали, куфари, разломи и НИКАКВО СЪГРАЖДАНЕ.
Двата мандата на Радев са загубеното време на България.
И сега след този тотален политически провал нито американците, нито руснаците, нито европейците ще споделят политическата нищета на един държавен глава.
Никой не обича победените.
Радев става никому ненужен.
Няма европейски президент, който да е получил такъв съкрушителен вътрешнополитически удар и който да се е окичил пред света със славата на разрушител на конституционните норми на държавническо поведение.
Сега му остава „Боташ“, за който тепърва ще отговаря. И онези около него, които го вкараха в този капан.
Дори и партия няма да може да създаде, защото „неговият“ терен е пренаселен. А и как се прави партия след такъв „политчески шамар“? Кои ще са му съюзниците, кой ще тръгне с него към властта?
И все пак има нещо ПОЛОЖИТЕЛНО като резултат от тази драма, в която Радев вкара страната. Има почва да протекат и оздравителни процеси в държавата.
Първо. Партийната система показа устойчивост. Опитите на Радев от години да разруши партийната тъкан на България се увенчаха с неуспех. Партиите, с всичките им проблеми, противоречия и вражди, се изправиха срещу РАЗРУШИТЕЛЯ. И успяха да покажат жилавост, адекватност и реактивност.
Второ. Правителството се стабилизира. Трите партии, въпреки идеолигическите им несъответствия, се обединиха в юмрук и се противопоставиха категорично на опитите за саботаж. И сега трябва да се концентрират в задачите на управлението и атаките на опозицията.
Трето. Правителството ще отчете пропуските си както в рекламната кампания за простичко обясняване на хората предимствата на еврото, така и в законодателната дейност за бързо приемане на всички закони и механизми, с които да се направи плавен и поносим преходът от еврото към лева.
Защото комуникационният проблем се оказа пролуката, през която се опита да се промуши „референдумът на Радев“. Управляващите досега пропиляха времето да се разгърне в дълбочина целият разговор „за“ и „против“ въвеждане на еврото на ниво битови проблеми на хората. Усилията на правителстното трябва да бъдат насочени не към защитниците, а към противниците на еврото, към разбиване на манипулации, които не отговарят на истината, и да извадят на дневен ред реалните проблеми, които ще съпътстват живота ни с еврото в джоба.
