Умре ли бабичката – умира и къщата

Това беше през 88 ма година.

Често идвахме в тази къща. Внасяхме глъч, детски смях, игри

Нелината баба ни гощаваше със храна, прясно откъсната от градината и ласкаво ни се усмихваше…

Нелито бе красива девойка с кестеняви коси, хванати отзад на конска опашка, синеока и с устица, червени като черешка.

Носеше светли басмени рокли на цветя и бе по-красива от мен, за което тайно и завиждах.

Живееше нейде в Плевен ,в квартал ,,Сторогозия,,.

Сега Нелито я няма.

Бабата умря, къщата опустя и тревясва самотна и глуха….

През две къщи  е  къщата на баба ми Слава. На нея са ме кръстили, та съм Десислава.

Деспотична и сурова севернячка, с червени бузи и едрогърда, изправена снага, някога гледаше стадо овце, бели гъски, и каква ли не стока, копаеше царевица на полето неуморно, квасеше мляко, правеше сирене, въртеше и къщата…

А сега? Сега е една стара и грохнала бабичка, която очаква своя естествен край, заедно с последния си мъж, който е на 94 години…

Умре ли бабичката, умира и къщата.

Тая къща е отгледала няколко поколения Бърлатовци.

Има няколко версии за името на фамилията ни, но нито една не е доказана.

На територията на днешното село Якимово, Монтанско е имало голяма крепост и град, който турците обсаждат при настъплението си към Видин- 1393-4г. Българите се отбраняват умело и успешно, но не могат да устоят на настъпващите турски пълчища. Затова се взема решение военните да продължат отбраната, докато през нощта цивилното население да се изнесе тихомълком.  Няколко фамилии, водени от основателя на Бърлатовци, около 9 на брой,  по- късно основават съвременното село Мокреш  са от избягалите / Съществува и друга версия, че Фамилията е основана от римски легионер на Марк Лициний Крас, установил се в поселището, известно сега като с. Мокреш/ .

Други Бърлатовци по време на турското робство отиват да си търсят късмета в Русия, където се хващат на работа на река Волга като влекачи на кораби – руската дума за тази професия е “ Бурлаки“, откъдето се смята и че идва името на нашата фамилия.

Старият Бърлат, най-първия, за който ми е разказвал баща ми  е доживял до 100 години. Преселници са от нейде извън границите на сегашна България. Дошли са с каруци по турско от Бесарабия./ може би са онези, които са забегнали по руските земи/. Преминали са Дунава и са се разселили основно по Северна България, някои във Враца, а нашите в с. Медковец, където гостувам на старците сега….

Лежа на железния креват в дюкяна на хлад и гледам портрета на прадядя ми Цветан Бърлатов. Баща ми беше Цветан Бърлатов, па я съм Десислава Цветанова Бърлатова.

Красив и достолепен преселник, с впечатляващо палто, което сам си е ушил и филцова капела ми се усмихва от стената…

Внезапно влиза бабичката, превита о две и рука-

-Ето ви чаршафи, възглавки. Айде, легайте, че сте пътувале. Цела Сръбия сте обиколели, па и Румъния, нейсе… почивайте сега….

И изведнъж ни в клин, ни в ръкав изтърсва, сочейки към голямата маса в стаята, където сме полегнали на ладовинка-

– Те тука ще ми бъде ковчега, мале. Леля ти Сийка ще ти се обади да дойдеш…

Замръзвам. Нищо, че е август.

Стените тихо пукат в тишината, сякаш охкат, а  в тапетите се движат живинки. Миризмата на застоял въздух и старост дразни ноздрите ми.

И тавана, и стените са  се изкривили също като стопанката. Осъзнавам, че тя отиде ли си, отива си и къщата на Бърлатовците. Циганите ще я купят за една смешна сума, та кой живее в Северозападна България? Няма поминък, няма завод, няма работа.

Тая пуста паплач ще измъкне и керемидите, и дървата и всичко по-ценно ще се продаде, черчеветата на дограмата ще запалят, за да се стоплят тия лешояди…

Прадядо ми Цветан с филцовата капела  настойчиво ме следи от стената…

Знаеш ли, че е ходил едно време на аудиенция при Царя, за да иска разрешение да направят училище в селото. Бил е виден шивач и търговец, участвал е в построяването на училището. Какви хора са били, ей…какви сме сега…

Училището  си е на мястото, само дето почти няма деца. А тези, които учат в него слабо говорят български…

Осъзнавам, че и прадядовия ковчег, и на дядо ми Виктор, и на другите от рода са седяли на тая маса, в стаята, в която сме настанени, наречена ,,дюкян,, . Стаята за изпращане от единия в другия свят.

Тъмно и безшумно е в старата къща, а мъжът ми тихичко похърква на другия креват и нещо сънува.

Не мога да заспя. Страх ме е. Адски ме е страх, има толкова много умрели души покрай мен. Сякаш ни наблюдават отгоре всичките покойници с моята фамилия….

Викам мъжа ми и го придърпвам към мен. Неистово искам да се любим, да се роди от нас живот, живот , който да надвие толкова многото мъртви около нас.

Сетне се успокоявам, че съм направила най-правилната постъпка и заспивам…а в главата ми се ражда следната мисъл.

Някога си в часовете по география ни учеха, че най-голямото богатство на една държава са природните и богатства. Залежи от златна и желязна руда, нефт, гори, плодородната земя, а едва сега разбрах, че най-големия капитал на България всъщност са хората.

източник: desilosha.blog.bg