Свържете се с нас

България

СЪПРУГЪТ МИ ОТИДЕ НА БИЗНЕС ПЪТУВАНЕ ТОЧНО ПРЕДИ КОЛЕДА — НА БЪДНИ ВЕЧЕР РАЗБРАХ, ЧЕ Е ИЗЛЪГАЛ И Е В НАШИЯ ГРАД

Съпругът ми замина на „спешна“ командировка точно два дни преди Коледа. Когато разбрах, че ме е излъгал и че всъщност е в хотел наблизо, тръгнах веднага натам. Но когато влязох в хотелската стая, замръзнах в сълзи. Лицето, което ме гледаше, разби сърцето ми и преобърна света ми.

Винаги съм мислела, че с мъжа ми споделяме всичко – всяка глупава шега, всяко притеснение, всяка мечта. Познавахме малките си странности и недостатъци, празнувахме успехите заедно и си помагахме в трудни моменти. Поне така вярвах, докато на Коледа всичко, в което бях сигурна, се срина около мен.

„Андреа, трябва да ти кажа нещо“, каза Шон, докато нервно тупаше с пръсти по кухненския плот. „Шефът ми се обади. Има спешен проблем с клиент в Бостън.“

Повдигнах поглед от кафето си, вглеждайки се в лицето му. Имаше нещо в изражението му. Проблясък на… вина? Тревога?

„По Коледа?“ изумих се.

„Знам, знам. Опитах да откажа, но…“ Той прокара ръка през тъмната си коса – жест, който обикнах още през първата ни година, откакто сме женени. „Клиентът заплашва да се откаже от цялата услуга.“

„Никога досега не ти се е налагало да пътуваш по Коледа.“ Увих ръце около чашата си с кафе, търсейки топлина. „Няма ли кой друг да поеме това?“

„Повярвай ми, иска ми се.“ Погледите ни се пресякоха, после той бързо извърна очи. „Ще ти се реванширам, обещавам. Ще си направим наше си коледно празненство, като се върна.“

„Е, явно дългът зове.“ Усмихнах се насила, макар разочарованието да натежа в гърдите ми. „Кога заминаваш?“

„Тази вечер. Наистина съжалявам, скъпа.“

Кимнах, потискайки сълзите. Щеше да ни е първата Коледа един без друг, откакто се познаваме.

Същата вечер, докато помагах на Шон да се стегне, в ума ми минаваха спомени за общия ни живот.

Помислих си за сватбения ни ден, за начина, по който му блеснаха очите, когато ме видя да пристъпвам към олтара, и как ме изненадваше с уикенд пътешествия. Как работеше допълнителни часове в консултантската фирма, за да спестим за къщата-мечта – онази викторианска къща с обширна веранда, по която въздишахме от известно време.

„Спомняш ли си първата ни Коледа?“ попитах, докато сгъвах пуловера му. „Когато почти подпали апартамента, опитвайки се да сготвиш пуйка?“

Той се засмя: „Как да забравя? Пожарната не беше никак доволна от повикването в 3 часа сутринта.“

„А миналата Коледа, когато ни купи онези еднакви грозновати пуловери?“

„А ти ги носеше дори на работа!“

„Само защото се обзалагаше с мен!“ Хвърлих му един чорап, който той улови с усмивка. „Колегите ми още ме подкачат за това.“

Усмивката му леко помръкна: „Съжалявам за това пътуване, скъпа.“

„Знам.“ Седнах на ръба на леглото. „Просто… Коледа няма да е същата без теб.“

Той се настани до мен и хвана ръката ми: „Обещай, че няма да отваряш подаръците, докато не се върна.“

„Кълна се.“ Облегнах се на рамото му. „Обещай, че ще ми се обаждаш?“

„Винаги, когато мога. Обичам те.“

„И аз те обичам.“

Докато гледах как колата му отминава, нещо ми загложди съзнанието. Но отблъснах съмнението. Това беше Шон – моят Шон. Мъжът, който ми носеше супа, когато бях болна, и танцуваше с мен в дъжда. Човекът, на когото вярвах повече от всеки друг.

Коледната нощ настъпи, покривайки всичко със сняг, но и с някаква пустота. Вкъщи беше прекалено тихо и неподвижно. Прекарах деня сама: пекох курабийки, гледах коледни филми, опаковах подаръци… всичко сама.

Към 9 вечерта телефонът светна – Шон звънеше. Сърцето ми се преобърна.

„Весела Коледа, красавице“, каза той, а гласът му звучеше странно притеснено.

„Весела Коледа! Как е в Бостън? Успя ли да решиш проблема с клиента?“

„Ъъ… добре е. Виж, не мога да говоря сега. Трябва да тръгвам—“

На заден план чух нещо като звън на чинии, приглушени гласове, смях.

„На вечеря ли си? По това време? Мислех, че имаш срещи…“

„Трябва да затварям!“ прекъсна ме, почти изкрещя. „Спешно събрание!“

Линията замлъкна.

Загледах се в телефона, ръцете ми трепереха. Спешно събрание в 9 вечерта на Бъдни вечер? С фон на ресторант? Нищо не се връзваше.

Тогава се сетих за фитнес гривната ми, която бях оставила в колата му миналия уикенд след пазаруването. С треперещи пръсти отворих приложението на телефона си.

Локацията, която ми показваше, беше категорична: колата на Шон не беше в Бостън, а паркирана до хотел в нашия град, само на 15 минути от нас.

Светът около мен спря. После мислите ме връхлетяха като буря.

„Хотел? В нашия град? На Бъдни вечер?“

Разумът ми се блъскаше в ужасни сценарии. Да не би да се среща с друга жена? Целият ни брак ли беше измама? Нали видях признаци на нервност… Припряното заминаване, странният телефонен разговор…

„Не“, прошепнах. „Не, не, не…“

Без да му мисля, грабнах ключовете и се качих в колата, препускайки към хотела.

Шофирах, обзета от сълзи и най-мрачни мисли. Всеки червен светофар ми се струваше адски дълъг. Всяка изминала секунда увеличаваше страха ми.

И ето я сребристата кола на Шон, паркирана там. Колата, която избрахме заедно, с която пътувахме на безброй екскурзии… Стомахът ми се сви.

С треперещи ръце влязох във фоайето, сърцето ми биеше лудо, а около мен звучеше тиха коледна музика като някаква зловеща подигравка.

Рецепционистката вдигна поглед с професионална усмивка: „Мога ли да ви помогна?“

Извадих телефона си и ѝ показах снимка на Шон и мен от лятото. „Това е съпругът ми. В коя стая е?“

Тя се поколеба: „Госпожо, не бива да…“

„Моля ви, трябва да разбера. Той ми каза, че е в Бостън, но колата му е тук. Моля… Трябва да зная какво се случва.“

Може би е видяла сълзите ми, или пък е свикнала с подобни сцени, но нещо я трогна. Тя набра нещо на компютъра, погледна пак снимката и промълви:

„Стая 412. Но… понякога нещата не са такива, каквито изглеждат.“

Почти не чух последните ѝ думи. Грабнах ключ-картата и се качих в асансьора.

Пътуването до четвъртия етаж ми се стори безкрайно. Все едно с всяко „динг“ усещах безпокойството как се уголемява. Най-сетне стигнах, затичах се по коридора с мек килим.

Стая 412. Не почуках – просто плъзнах картата и връхлетях вътре:

„Шон, как можа…“

И замръзнах.

Там беше Шон, застанал до инвалидна количка.

А в количката седеше мъж със сребриста коса и познати очи – очи, които не бях виждала, откакто бях на пет години. Очи, които някога ме гледаха, докато правех първите си крачки, смееха се на шегите ми и плакаха в деня, когато той си тръгна.

„ТАТКО?“ Думата ми се откъсна почти беззвучно, като молитва и въпрос, който си бях задавала 26 години.

„АНДРЕА?“ – гласът на баща ми трепереше. – „Моето малко момиче…“

Времето спря, а спомените нахлуха: как майка ми изгаряше писмата му след развода… как се местихме непрекъснато из страната… как нощем плачех, прегърнала последната картичка за рождения ми ден, която той беше изпратил – с нарисувано кученце и надпис: „Ще те обичам завинаги“.

„Как…“ Обърнах се към Шон, с насълзени очи. „Как успя…?“

„От година го търся,“ каза тихо той. „Научих няколко детайла от майка ти, малко преди да почине. Открих го в Аризона миналата седмица, чрез няколко познати в социалните мрежи. Преди няколко години получил инсулт и не може да ходи. Тръгнах да го взема вчера… исках да те изненадам за Коледа.“

Баща ми протегна ръката си към мен. Пръстите му бяха по-слаби, отколкото помнех, но усещането за топлина беше същото.

„Никога не спрях да те търся, Андреа. Майка ти… направи невъзможно да се доближа, смени адреси и телефони толкова пъти. Но никога не спрях да те обичам. Никога не се отказах да намеря моето малко момиче.“

Коленичих до количката му, ридаейки, а той ме притисна в обятията си. Ухаеше на познатия сандалово-дървесен аромат от детството ми, като топло одеяло след дълга зима.

Всички коледни желания, всички духнати свещички по торти, всички мои „11:11“ бяха били отправени към този миг.

„Мислех…“ — прошепнах през сълзи. „Като видях хотелската стая… мислех…“

„О, скъпа,“ Шон се приближи и ме докосна по рамото. „Исках толкова силно да ти кажа, но се страхувах да не те разочаровам, ако не се получи. Исках да е идеално — да се събудиш на Коледа и да видиш баща си.“

„Съжалявам,“ казах тихо, след като емоциите малко се успокоиха, а ние си поръчахме румсървиз.

Той ме придърпа на малкия диван в стаята: „Исках да е перфектно. На сутринта да закусим, баща ти да влезе… да видя изражението на лицето ти…“

„То е перфектно!“ Погледнах към двамата мъже, които обичах най-много на този свят. „Макар че аз самата провалих изненадата. Почти си докарах сърдечен удар.“

Баща ми се засмя от количката: „Винаги си била нетърпелива. Спомняш ли си как тресеше всички подаръци за Коледа?“

„Някои неща не се променят,“ Шон се усмихна и стисна ръката ми.

„Помниш ли, когато се опитвах да те убедя, че във двора живее фея?“ Очите на татко ми грейнаха. „Оставяше ѝ мънички сандвичи цяла седмица.“

„Бях забравила това!“ разсмях се през сълзи.

„Имам 26 години истории, които съм запазил за теб,“ каза тихо баща ми. „Ако искаш да ги чуеш.“

„Искам да чуя всичко.“ Хванах ръката му. „Всяка една история.“

Облегнах глава на рамото на Шон, докато баща ми започна да разказва спомените от детството ми — неща, които мислех, че са безвъзвратно изгубени. Навън снегът падаше меко, а някъде далеч се чуваха камбаните на църква, възвестяващи Коледа.

В очите на татко проблясваше: „А сега, кой иска да чуе историята за това как петгодишната Андреа подстрига кучето ни?“

„Мисля, че всички сме любопитни да чуем как Андреа скочи на грешни изводи и реши, че любящият ѝ съпруг върши нещо лошо в навечерието на Коледа!“ добави Шон с шеговит тон.

Изстенах, но не успях да спра смеха си: „Няма да ме оставиш да го забравя, нали?“

„Никога,“ отвърнаха в един глас, а звукът от общия им смях беше най-хубавият коледен подарък, който можех да си представя.

Даниел Каменов е с богато портфолио от статии, интервюта и анализи, той се утвърди като достоверен източник на информация и задълбочен коментатор на актуалните събития. Даниел работи неуморно, за да предоставя на читателите си най-актуалната и надеждна информация.

---

България

Цяла България им се радва! Крисия и Никола Цолов потвърдиха, че са двойка (СНИМКИ)

До вчера всичко беше само слух – заради снимка, споделена в профила на Крисия Тодорова , на която се вижда младата ни надежда в автомобилния спорт Никола Цолов.

Още тогава се породиха съмнения, че нищо не е случайно и двамата са двойка. Е, сега вече всичко е официално – Крисия и Никола са най-горещата млада двойка в родния хайлайф.

Двамата млади таланти споделиха серия от романтични снимки в социалните мрежи, с които обявиха връзката си пред своите последователи.

Крисия и Никола

Снимка: Инстаграм

Никола Цолов и Крисия

Снимка: Инстаграм

На публикуваните кадри Крисия и Никола изглеждат щастливи и естествени – усмивки, нежни погледи и прегръдки, заснети на различни живописни места.

Снимките бързо предизвикаха вълна от реакции и коментари от фенове, които ги засипаха с поздравления и пожелания за любов и успех.

Кошници с подаръци

Крисия Тодорова и Никола

Снимка: Инстаграм

Крисия и Никола връзка

Снимка: Инстаграм

Младата певица, която от години е сред любимките на българската публика, и състезателят по картинг, известен като „Българският лъв в моторните спортове“, изглеждат напълно влюбени и хармонични заедно. Двамата все още не са споделили подробности за началото на връзката си, но снимките говорят повече от думи – новата звездна двойка е тук и феновете им не могат да бъдат по-щастливи.

---

България

Парализираният Ники: Господа управляващи, спрете да крадете, живее ми се!

В отворено писмо до властимащите, медиите и обществеността написа 38-годишният Николай Божиков от Калофер, който повече от 20 години е напълно парализиран и прикован на легло заради тежкото си заболяване.

Малко преди да навърши 18 години състоянието на младия мъж рязко се влошава – той спира да диша, изпада в кома и оцелява по чудо. Оттогава е напълно неподвижен, не може да говори, а днес диша с помощта на специализирана апаратура.

Диагностициран е с прогресивна мускулна дистрофия тип Дюшен – нелечимо заболяване, което постепенно отслабва мускулите и те атрофират. Въпреки мъчната си съдба Ники от Калофер е вдъхновяващ пример за воля и оптимизъм – в него има жажда за живот, иска и се бори да живее пълноценно, да сбъдва мечти и вдъхновява хиляди хора със здравословни проблеми, които психически са рухнали и са се предали заради диагнозите си.

Николай използва компютър, който управлява с единствено подвижния си показалец, за да общува, пише и поддържа връзка със света. Той е активен в социалните мрежи, обича да пътува из България и казва, че това го кара да се чувства свободен. Обича спорта, а не един и двама спортисти обичат него заради несломимия му борбен дух.

В писмото си до управляващите Божиков пише, че му се живее и няма никакво намерение да се предава, въпреки мрачните прогнози. Призовава властимащите да спрат с кражбите, а средствата да отидат по предназначение, като например – за здраве. И подчертава, че ако разчита само на обидната пенсия, която получава, то е обречен на сигурна смърт.

Закупуване на витамини и добавки

Николай Божиков от КалоферЕто и цялото писмо:

Борбата ми за живот продължава въпреки всичко!
Отново ще отваря тема, която е жизнено важна за мен да ме има повече време и няма абсолютно никакво развитие!

За цели 20 години откакто се влоших и дишам изцяло с машина, управниците в България нищо не направиха за мен и другите хора с мускулна дистрофия тип Дюшен!

От години гледам някакви депутати и министри уж лекари, които знаят за проблема и нищо не правят и само стават за смях!

Доста пъти имах откази да ми се помогне и ми напомнят само, че получавам пенсия от тях. Честно казано на мен ми е нужно медицински услуги за да живея, но ги нямам и са една огромна мечта!

Почти се бях отчаял и отказал да се боря с вятърни мелници, но не е правилно и ще се завърна с нови сили в опит да променя нещо! Ще го повтаря отново какво е нужно да живея по-дълго и спокойно.

Най-важното е постоянни медицински услуги вкъщи! Реално нямам личен лекар и не съм го виждал никога! Трябва си медицинска сестра, която познава състоянието ми. Също така и специалист да ме посещава понякога и да е на разположение при нужда!

Ако трябва ще посещавам и болница, но всичко да е подготвено с лесен достъп! Рехабилитатор ми трябва поне няколко пъти в седмицата, макар да съм в неподвижно състояние е много важно и полезно! Ако пък държавата реши да даде безплатно дихателни апарати за инвазивна терапия и да ги поддържа живота ще е песен, защото няма да правя кампании за средства!

Из истинската Европа всичко това е направено, а тук си чакаме еврото да дойде, все едно всичко ще се оправи, но не е така! Трябва да има човечност и акъл!

Малко се съмнявам да се случи нещо от тези думи, но се опитвам да вдигна много шум, защото ми се живее и вярвам в чудесата!

Силно се надявам този път поста ми да достигне до много хора и дори медиите, но ми е нужна подкрепа и масово споделяне! Много е трудно да живея, но си струва, защото понякога има и хубави моменти!

Господа управляващи, да знаете: жив съм въпреки вас, но спрете за малко да крадете и помогнете на хората като мен с мускулна дистрофия тип Дюшен!

---

България

Ето как е изглеждала „Въшка“ чаровната Сияна Славова от „Биг Брадър“ преди корекциите! (СНИМКИ)

Младата Сияна Славова, която Биг Брадър нареди да наричат Въшката, стана любимка на много от съквартирантите в Къщата, а и на зрителите. Момичето се показва като кротко и невинно, въпреки че стана ясно с какво е заработвала парите си, докато е била хостеса в пловдивски клубове…

Оказа се обаче, че Сияна е имала тежко и трудно детство с баща, който редовно е упражнявал насилие върху нея и брат й, което няма как да не се отрази на мисленето и на живота й. За щастие тя е още твърде млада и се надяваме да успее да намери правилния път за себе си.

Тук обаче темата е друга, а именно лъжата на Сияна, която заяви, че си направила тунинг по лицето, защото била грозна и дебеличка преди това. Е, сами виждате снимките, които са на още по-малката Въшка и от които става кристално ясно, че нищо от казаното от нея не е вярно.

Сияна Славова си е била същата, че и още по-голяма сладурана, с хубава муцунка и нормално телце. Казано накратко – била е хубава. Но явно се е подлъгала по модата с тунингите, смятайки, че така ще е по-вървежна.

В момента за нея в Къщата аха да се избият двама от мъжете – агресорът Иван и Стефан, когото тя избра за свой любим. Целувките между нея и Стефан карат Иван да откача всеки път, да крещи като неадекватен и дори да скача на бой на Стефан… от което Въшката не успя да скрие ужаса и сълзите си.

Източник: Crimesbg.com

---

Trending

This site is protected by wp-copyrightpro.com