— Ще посетя един познат. Само недей да казваш на никого, — заговорнически прошепна майката.
Малката придоби делови вид и уверено кимна. Оксана, гледайки я, не можа да сдържи усмивката си и нежно я потупа по косата.
Жената отсъства около час; през това време Алина играеше с кученцето. Когато Николай се върна от работа, дъщеря му, както бе обещала на майка си, не му каза нищо.
В продължение на две седмици, докато съпругът ѝ беше на работа, Оксана излизаше по свои дела, оставяйки дъщеря си в двора.
Семейството живееше в къща в краен квартал. Висока ограда заобикаляше дома, затова жената мислеше, че Алина няма къде да ходи. Но дълбоко грешеше — момиченцето беше по-умно за възрастта си и вече знаеше как се отключва портата.
На Алина ѝ беше интересно при кого ходи мама, и един ден реши да я проследи, за да разбере.
Когато Оксана отново излезе „по дела“, дъщерята тръгна след нея.
Младата майка дори не подозираше, че зад нея върви Алина. След около десет минути жената стигна до стара дървена къща и се обърна.
— Какво правиш тук? — изумено възкликна Оксана, като видя Алина.
— Тръгнах след теб, — невъзмутимо отвърна дъщерята. — А ти какво правиш тук?
— Дойдох да навестя един човек. Искаш ли да се запознаеш с него? — попита жената.
— Искам! — радостно съобщи момиченцето.
— Добре, но ми обещай, че това ще е наша тайна и няма да я разкажеш на никого, — лукаво каза Оксана.
— Обещавам никому да не казвам, — произнесе сериозно Алина и свъси вежди.
Жената се разсмя, хвана дъщеря си за ръка и заедно влязоха във двора.
Те останаха на гости малко повече от половин час и се прибраха заедно. Оттогава момиченцето неизменно придружаваше мама при посещенията на непознатия мъж.
Минало лятото, после и есента. През цялото това време петгодишното дете не казваше на никого за тайните им разходки до съседната улица.
Едва в новогодишната нощ Алина наруши обещанието си. Когато на празничната трапеза се събраха Оксана, Николай и свекърите, момиченцето гласно попита:
— Мамо, а къде е онзи мъж, при когото ходим тайно от татко?
В стаята настана мигновена тишина и роднините недоумяващо се взряха в Оксана.
— Скъпа, за какво говориш? — смутено се усмихна жената. — Ние никъде не сме ходили тайно. Може би имаш предвид леля Олга и чичо Дима? Те си празнуват у дома.
— Помня леля Олга и чичо Дима! Говоря за чичо Федя! — възмути се Алина.
— Слънчице, бъркаш нещо — никакъв чичо Федя не познавам, още по-малко сме му ходили на гости, — нервно заяви Оксана и погледна строго дъщеря си.
Девoйката нацупено скръсти ръце и, решена докрай, се обърна към баща си:
— Мама винаги ходи при него, когато ти си на работа. Видях го с очите си! — възбудено каза детето.
Захар Степанович и Лидия Михайловна се спогледаха и зашепнаха, от време на време хвърляйки поглед към снаха си.
Николай първо почервеня, после се успокои и дружелюбно започна да разпитва дъщерята за непознатия.
Алина започна разказа си от момента, в който майка ѝ за пръв път я оставила сама у дома.
Докато слушаше, лицето на мъжа ставаше все по-сурово. В един момент Оксана не издържа и извика на дъщеря си и съпруга си:
— Достатъчно! Престанете с този цирк, — раздразнено каза тя. — Очевидно е, че детето си измисля!
— Не лъжа! Видях как занесе салати на него днес! — не отстъпваше Алина.
— Занесох салати на Олга и на Дмитрий, а не на някакъв измислен Фьодор, — твърдо произнесе Оксана.
— Тате, не лъжа! Мога да покажа къщата, — момиченцето заплака отчаяно.
— Спокойно, мило, вярвам ти. Сега всички ще се облечем и ще идем на гости у чичо Фьодор, — кротко каза Николай и поведе дъщеря си към антрето.
Оксана, гледайки тази сцена, наистина се притесни.
— Не ходете никъде, ще ви обясня всичко, — прошепна тя и сведе очи.
С лека усмивка, но вече тъжен, Николай се върна на масата, наля си догоре чашата и я изпи на екс.
Захар Степанович и Лидия Михайловна седяха с ококорени очи, но не се намесваха.
— Излъгах те, когато казах, че съм сираче. Имам баща, Фьодор Валериевич. Винаги е водил лош живот и попадна в затвора. След като мама почина, нямаше при кого да отида и ме взеха в дом. — Жената въздъхна. — Лятото той излезе и ме намери. Първо не исках да общувам с него, но после ми дожаля и му помогнах да купи къща. Срамувах се да ти кажа, че баща ми е бивш затворник, затова го навестявах тайно.
— Много трогателно. Мисля, че трябва да навестим баща ти — неподигравателно каза Николай. — Не е редно да оставяме тъста сам в новогодишната нощ. Да видим колко е възрастен и дали приличаш на него.
Оксана разбра, че мъжът ѝ не ѝ вярва. Мълчаливо стана от масата и с високо вдигната глава тръгна към коридора.
Алина и баща ѝ я последваха. Този път Захар Степанович и Лидия Михайловна също решиха да не остават настрана и започнаха да се обличат.
Скоро цялата фамилия тръгна към дома на загадъчния Фьодор.
Оксана първа мина през портата, отиде до верандата и почука. Без да чака отговор, влезе като у дома си.
— Кой е? Оксана, ти ли си? — чу се дрезгав мъжки глас.
— Да, татко, но не съм сама. С мен са съпругът ми, дъщеря ни и свекърите, — предупреди тя.
Николай онемя и застина. Захар Степанович и Лидия Михайловна в недоумение застанаха до него.
В коридора се появи слаб, побелял старец с татуирани ръце.
Оксана без да се смути представи баща си на роднините. На Николай му стана неудобно, задето подозираше жена си, и покани тъста да празнува с тях.
Фьодор Валериевич първоначално отказваше, но накрая се съгласи. По-късно Николай намери момент да се извини на Оксана за поведението си.
Жената не му се сърдеше и с лекота го прости. От този ден тя престана да се срамува от баща си и започна да го посещава по-често.
