Изповедта на една Българка: Как от златен палат стигнах до старчески дом. И да искам да повторя грешката си, вече нямам това време

И да искам да повторя грешката си, вече нямам това време. Но разбрах едно – човек трябва първо да обмисля действията си и чак след това да върши безумия, такива, каквито аз допуснах.

Мъжът ми беше летец и взимаше хубави пари. След пенсионирането си продължи да работи в селскостопанската авиа­ция.

Решихме да вдигнем триетажна къща, да има по един етаж с по четири стаи – за нас и за двамата ни сина. Хем да сме заедно с децата си, хем да сме отделно и всеки да си знае дома. Пък и ние да не им се пречкаме и да не им се месим.

След година и половина къртовски труд къщата беше готова – истинска красота за очите. И точно когато трябваше да се радваме на новото си жи­лище, мъжът ми се разбо­ля и почина. Видях се в чудо, защото още не бях­ме прехвърлили етажите на момчетата. И двамата ми синове бяха семейни, но големият нямаше деца, а малкият се радваше на три. Наложи ми се сама да се оправям с цялата документация, за да уза­коня на всеки каквото му се полагаше.

Когато при­ключих с това, малко се поуспокоих, но тогава възникна непредвидена от мен ситуация.

Моят етаж се оказа трън в очите на снахите. Те на­стръхнаха една срещу друга и срещу мен. Всяка искаше да докопа моето жилище с цената на всич­ко. Обещаваха ми да ме гледат, да ме глезят, само и само да им припиша ета­жа си. И тук направих най-голямата грешка в живо­та си. Приписах го на мал­кия, защото имаше деца, а като компенсация на го­лемия прехвърлих лозето и земите на село.

Започ­на война между двамата братя, подкокоросвани от жените си. В един момент малкият не издържа, про­даде двата етажа и зами­наха цялото семейство за родния град на снахата. Там си купиха голям апар­тамент, но в него, есте­ствено, за мен нямаше място.

Надявах се, че големи­ят ще ме вземе при себе си, но снахата отсече, че щом съм дала всичко на малкия, трябва той да ме гледа. А това, че им бях за­вещала лозе и земи, не влизаше в сметката. Стиг­на се дотам, че ме изпра­тиха да живея в дървена­та къщичка на лозето, ко­ято имаше две стаи. Тога­ва краката още ме държа­ха, но след три години вече ми беше трудно да пътувам до града за про­дукти и лекарства. А сино­вете и снахите не ме по­глеждаха – направо бяха забравили за мен.

Едва тогава разбрах последни­те думи на съпруга си:

„На никого нищо не припис­вай, докато си жива!“ Късно беше обаче да по­правям сторената грешка. Човек трябва да е луд да остане на улицата, при положение че е имал три­етажна къща…

Наложи ми се да ида в старчески дом. Понеже имах хубава пен­сия, а и с половината от пенсията на съпруга ми се събираше добра сума, можех да си позволя поне приличен дом за стари хора, с отлични медицин­ски грижи. Тук намерих приятели, които също като мен се бяха прецакали да се предоверят на обични­те си деца. Вече нямам нищо – само натрупани го­дини.

Не ми остава друго, освен да чакам края, мис­лейки за глупостта, която извърших.

Сподели тази история в Фейсбук за да може повече хора да я прочетат!