Имам 4 деца. Не съм виждала никое от тях повече от 2 години. Те се преместиха по целия свят, подредиха живота си и вече нямат нужда от мен. Дори не се преструват, че е иначе. Не им пука, че не им досаждам, защото тогава щяха да се чудят какво да правят с мен, а все пак имаха свои собствени дела. Затова се преструвам, че всичко е наред.

Ставам преди пет; по-рано през пролетта и лятото, защото е срамно да пропиляваш деня, когато зад прозореца вече има светлина, така че към пет всъщност съм изпила първата си чаша кафе. До седем часа съм организирала целия график, което означава, че съм сготвила вечеря, изпила съм и съм направила предварително почистване.

Държа се като автомат, защото в крайна сметка четиридесетгодишното обучение си е свършило работата и вече дори не ми се налага да мисля какво ще правя след това; всичко си идва на мястото от само себе си.

Към 8 ч. сутринта започвам да чакам.

Всеки път, когато се събуждам, имам увереността, че този път не съм сбъркала, предчувствието ми е било правилно и днес или ще се обадят, или ще получа писмо, или ще дойдат. Последното би било най-голямото щастие, но първите две също биха ме направили щастлива, защото за някой много жаден дори глътка вода е животоспасяващо съкровище. А аз съм много жадна.

„Мамо, занимавай се със своя живот“ – казват, когато се опитвам да се свържа с тях. Или: „При мен всяка минута е златна. Освен това, за какво да говорим? Някак си не върви!“.

Може би щеше да е различно, ако не бях толкова самотна, но откакто Анджей си отиде, стана пусто около мен, защото всички наши приятели, а дори и семейството, повече се привързваха към него, и ако идваха при нас или ни канеха, Анджей беше по-важен от мен. Може би защото помагаше на всички, никога не се оплакваше и не показваше лошо настроение, а утешаваше в трудни моменти като никой друг! Затова около нас имаше много хора; понякога дори ми беше омръзнало от този вечен шум в къщата, защото наистина вратата не се затваряше, а телефонът не спираше да звъни.

Когато всичко утихна, стана толкова тихо, че чувах собствените си мисли, особено тези: „Какво сега? Какво ще стане с мен? Как да живея?“.

Защо трябва да ставам сутрин? Защо?

Всъщност най-лесната беше първата година след смъртта му. Бях на силни лекарства, постоянно имаше някой около мен, трябваше да се уредят много неща, така че дните минаваха бързо, а нощите позволяваха някаква почивка. Сънят беше кратък и изкуствен, но го имаше. Едва по-късно започна кошмарът на въртенето от една страна на друга до зори и тестването на все нови и нови хапчета.

Отне ми доста време, успях да се пристрастя почти докрай. Имам труден характер, не знам как да помоля за помощ, срамувам се да призная слабостите си, вярвам, че не трябва да притесняваш никого с проблемите си. Анджей беше единственият човек, който имаше ключ за мен, и с него винаги знаеше как да отвори всяка тайна, с която не можех да се справя сама.

Той толкова беше свикнал да съм винаги до него, когато имам нужда от него, че първия път, когато трябваше да се справя с важен и труден въпрос сама, хвърлих всичко във въздуха и го оставих да си отиде. Това беше моментът, в който започнах да си казвам: ти си отчаяна, ти си безполезна, ти ще умреш в този живот, защото досега си се държала за съпруга си, а когато той си отиде, ще отлетиш! Това беше няколко месеца след като той си тръгна. Изведнъж забелязах, че около мен някак си се е изпразнило; първоначалната тъга я нямаше, дори най-близките ми хора се бяха разпръснали в собствения си живот, децата ги нямаше, никой не ме канеше и не ме посещаваше.

Нуждаех се от съвет и подкрепа, но нямаше на кого да се обадя и осъзнах, че онзи живот е безвъзвратно приключил и – може би още по-лошо – в този нов живот, който беше започнал, нямаше нищо интересно за мен. Нищо, с което бих искала да се занимавам и което би ми дало някаква надежда, че си струва да се събудя. Това не се случваше, затова бавно губех желание да ям, да чистя, да излизам от къщи и да гледам телевизия.

Няколко мънички супи ми бяха достатъчни, нямах нищо против праха по мебелите, не ме интересуваше нищо, което се случваше зад прозореца. Чувствах се като изтръпнала от студ муха, ако някой знае какво изпитва такава муха. На мен ми се струваше, че е точно това, което чувствах. От време на време телефонът звънеше, но аз не исках да говоря с никого, защото в мен имаше такъв гняв, че когато трябваше да общувам, не се чувах с никого, така че – мислех си – нека се обадят…

Не ми пука!

Дори децата ме притесняваха с тези вечни въпроси: какво правиш, какво правиш, какво ще правиш? Имах чувството, че им пука, че не им досаждам, защото тогава щяха да се притесняват и да се чудят какво да правят с мен, а в края на краищата те си имаха свои собствени проблеми и въпроси. Затова се преструвах, че всичко е наред. Можех да усетя по гласа си дали някой от тях суче като мен, но момчетата нямаха тези качества, така че се задоволяваха с всяка лъжа.

– Да, добре съм, все по-добре се справям с всичко, не е нужно да се занимавате с мен – повтарях аз и те с готовност приемаха, че една майка може да се справи и е силна.

Така беше по-удобно за всички, затова играхме на маркирани карти, като се преструвахме, че нямаме представа. Това незабележимо раздаване промени живота ми завинаги. Не изпитвах обида или съжаление. Такъв е законът на живота – това, което е, трябва да е по-важно от това, което е било. Анджей също така вярваше, че децата не трябва да бъдат закачани за врата, защото ще се задъхат и няма да имат сили да правят своите неща.

Така че, въпреки че понякога ужасно се изкушавах например да се обадя по телефона или просто да ги посетя, бързо изхвърлях тези идеи от главата си. Може би ако ме поканят? Но винаги беше това „може би някой ден, между другото, когато има повече свободно време, след като се върна от командировка, от бизнес договор и т.н.“. Ето как си го обяснявах: „Дай им шанс; наистина ще им липсваш, ще дойдат“. И си спомних думите на Анджей: „Единственото, което можеш да направиш за порасналите си деца, е да бъдеш здрав и независим, за да не се притесняват за теб!“

Аз просто щях да бъда проблем за тях.

Той беше прав, защото постоянно чувах: просто се грижи за себе си, защото какво ще правим, ако нещо се случи с теб; катастрофа! Съседите ми завиждаха за това, че съм толкова свободна, независима и без отговорности.

– Ти си късметлийка! – Чувах от време на време от един от тях. – Не ти се налага да ставаш в ранни зори и да пътуваш през целия град, за да видиш внуците си! Независимо дали съм здрава, или болна, силна, или слаба, дали е време, или буря, аз трябва да спра на автобусната спирка и да пътувам близо четиридесет минути в средата на нищото. Понякога ми става скучно!

– Не би ли могъл зет ти да те вземе и да те закара? – попитах аз. – В края на краищата той има такси.

– Дори не го предлагам, просто предлагам да се вкиснат, защото със зет ми не се харесваме особено и само дъщеря ми страда от това… Така че, знаеш ли, предпочитам да е така, както е, макар че понякога, когато се прибера вечер, нямам сили да си сваля палтото и дълго време седя почти мъртва. Но какво мога да направя? Трябва да е задължително!

– От друга страна, аз – каза друг, – пера, чистя, готвя, водя децата на училище и на детска градина, прибирам ги, грижа се за тях, докато родителите им се върнат, което може да варира, тъй като и двамата имат ненормирано работно време и никога не се знае кога ще се появи някой от тях. И всичко това безплатно, без да плащам и стотинка, защото как мога да се обадя от моята? Няма да го измъкна от врата си!

Би трябвало да се почувствам по-леко след подобни доверия, но не е така, а точно обратното. Още по-силно усещах самотата си и факта, че не съм от полза за никого. Анджей правилно е казал, че на хората най-много им липсва това, което никога не са имали и не са знаели.

Децата, които нямат никого.

Така беше до деня, в който прочетох листовка в кабинета на един център за предварително осиновяване, който търсеше доброволци, които да се грижат за току-що родени деца. Деца, за които никой не идва, защото или са били изоставени, или са оставени в болници, или вече чакат да бъдат осиновени, но това отнема много време. Тези мъничета се нуждаят от редовни грижи, но също така имат нужда от физическата и психологическата близост на възрастен: искат прегръдки, гукане, приспивни песнички, доброта, нежност и сърце, което сякаш просто е там.

Най-много две деца да поемат грижите, защото идеята е бебето да чувства, че е в контакт с някой познат и че получава внимание и любов, които са предназначени само за него.

Тази грижа и помощ беше наречена толкова красиво – „Тули лули“ – че не можех да спра да мисля за нея.

Въпреки това се забавих да отида на адреса, посочен в брошурата, за да разбера повече подробности и да видя сама какво е това. И това беше началото на моя нов живот! Беше минало много време, откакто бях държала в ръцете си толкова малко бебе. Бях забравила как мирише едно бебе, колко е крехко, но гъвкаво, как плаче и как може да се усмихва.

Не си бях спомнила, че то има разбиращи, големи очи и чувствителна кожа, че когато хване пръста ти с малката си лапа, ти се иска да го държиш така до края на времето. И също така осъзнах какво невъобразимо чудо е да можеш да успокоиш плача му, щом бебето усети прегръдките, които го обгръщат и го откъсват от самотата.

Разбрах това веднага, защото кой би могъл да знае по-добре от мен какво е да си без близък човек. Малката Адаш, която беше намерена в чантата на гарата, също го знаеше и затова двамата се държахме един за друг, сякаш животът ни зависеше от това.

Така че аз се прегърнах и… бях приспана!

Можете да кажете, че от моя страна това беше нужда да намеря някакъв смисъл във факта, че съм, издържам, радвам се на добро здраве и никой няма нужда от нищо от мен. Прав си, така беше, но понякога дори егоизмът ражда неща, и добри, и необходими… За щастие Адаш беше осиновен бързо, намери прекрасни родители и баба и дядо, които му дават всичко, с което аз започнах: любов и усещане за принадлежност към близките.

Той беше почти на една година, когато махна „довиждане, довиждане“ от ръцете на новата си баба. Аз не ревнувах, а бях щастлива! След това прегърнах една много болна Наталия. Бях до нея до края. Момиченцето почина рано и също в моите ръце, това беше всичко, което можех да направя за нея.

Това бяха Качер, Мачиуш, Кася и Юлитка. Сега прегръщам Йоася, най-сладкото бобче под слънцето. Всички сме щастливи, защото биологичната ѝ майка я посети няколко пъти и се вижда, че между тях се създава силна връзка. Чакаме… за да не го заклеймяваме! Не бих посъветвала никого да бъде доброволец в „Тули лули“. Трябва да знаете, че това не е лесно или приятно, че изисква дисциплина, отговорност, последователност и най-вече съзнанието, че не нашите чувства са важни, а благополучието на децата, на които се опитваме да помогнем. Аз също трябваше да се уча, но сега знам, че докато имам сили, в „Тули лули“ могат да разчитат на мен.

Понякога, за да се облекчи някой, просто трябва да бъдеш до него. В „Тули лули“ казват: „Дори когато си ужасно некомплицирана, гласът ти е най-красив за малкото, защото пееш само за него“. Те са прави: Адаш, който плачеше, се успокои веднага, когато с дрезгав от емоции глас засвирих една стара приспивна песен: „От пепелника сияние намигна на Адаш…“. Може би той вече я е запомнил? Невъзможно? Твърде кратко? И кой знае…

„Тули лули“ е инициатива, която предоставя грижи и подкрепа за новородени деца, които са изоставени или чакат осиновяване. Доброволците в тази програма се грижат за бебетата, като им осигуряват физическа и емоционална близост, прегръдки, нежност и внимание. Целта е да се създаде усещане за сигурност и любов за тези деца, докато чакат да бъдат осиновени или върнати на биологичните си родители.

Тази инициатива е важна, защото помага на децата да се чувстват обичани и защитени в критичен период от живота си. Ако имаш интерес да научиш повече или да се включиш като доброволец, можеш да потърсиш допълнителна информация в местните центрове за осиновяване или социални служби.