Един от тях е 91-годишният Петко Иванов Дончев от с. Димча, последният дългогодишен директор на великотърновския млекокомбинат – от 1984 г. до 1995 г. Всъщност след него за кратко директор на предприятието, което тогава се наричаше Държавно обединение „Млечна промишленост”, става един от основателите му – Пеньо Петков. Скоро се случва приватизацията и на старото, добре познато производство е сложен край.
През 11-те години, в които Петко Дончев е бил начело на „Млякото”, както разговорно беше известен млекокомбинатът, става най-голямото му разширение и модернизация. Бил назначен, след като предишният директор се пенсионирал, а за избора му натежало това, че има подходяща специалност, пък и по време на следването учил и предмета „Млекарство”. Разбира се, станал ръководител с благословията на БКП, нали все пак е от номенклатурата, подмята той с усмивка.
„Комбинатът обхващаше като производствена мощност целия окръг. Имахме млекоцентрали в Павликени, Полски Тръмбеш, Свищов. Отделно имахме мандри в няколко населени места. Производствените мощности бяха много големи. На ден приемахме 1 500 000 литра мляко. Много суровина имаше тогава, даже в някои периоди мощностите при нас не достигаха и сме карали до съседни окръзи, стигали сме чак до Варна, Стара Загора, Плевен и Русе”, започва разказа си бившият директор. След реконструкция и модернизация обаче мощностите са увеличени. В Павликени е внедрено ново производство, едно по-специално сирене с марка „Чедър”, като за него е закупена холандска производствена линия.
Разширява се и млекозаводът в Търново. Нови мощности са създадени и в Свищов, така насмогнали с преработката на млякото. Там се произвеждало най-вече сирене – овче и краве. Така било и в Павликени, Велико Търново и Полски Тръмбеш. Кашкавалът бил приоритет на Елена. А във Велико Търново освен сирене правели масло, прясно и кисело мляко. Карали продукцията за цялата страна, но най-вече за Северна България и София. Основното производство отивало за износ, около 500-600 тона годишно. По първо направление – за социалистическите страни, и второ направление – за Щатите, Близкия изток и ГФР.
А ПРОДУКЦИЯТА НАИСТИНА БИЛА ЧИСТА.
„АБСОЛЮТНО НЕВЪЗМОЖНО БЕШЕ ПРИ ТЕЗИ МЛЕКА ДА СЕ СЛАГА НЕЩО ДОПЪЛНИТЕЛНО. Спазваше се стандартът. Освен вътрешния контрол такъв имаше и от ДВСК. Проверяваше се всяко производство и всяка партида, а отделно контролирахме чистотата на млякото от фермата до млекозавода. Още на приемната. Млякото беше много, при тази качествена суровина и хубава фабрика редовно преизпълнявахме плана без никакви проблеми.
Животновъдството също беше развито, фермите бяха с елитни животни. Машините – западно производство, само хладилната техника – наше. Технологията беше такава, че до два, най-много три часа млякото трябваше да се докара от фермата и да се вложи в производство. Иначе започва да се вкисва. Когато се случи да има негодна продукция, не отиваше на вятъра, преработваше се в извара. Много евтино беше. Киселото мляко излизаше от завода на 4 стотинки, бурканчето струваше 6 стотинки. Кашкавалът вървеше около 2,50 лв. производствена цена, сиренето – под 2 лв., а прясното мляко – стотинки”, спомня си Петко Дончев.
СИРЕНЕТО – БЯЛО САЛАМУРЕНО КРАВЕ И ОВЧЕ, ЗРЕЕЛО МИНИМУМ 35-40 ДЕНА, а когато се предлагало за продажба, се изцеждало от суроватката, теглело се и чак тогава се давало на изкупвателната организация. Освен от фермите мляко се изкупувало и от частни лица, 61-вото министерско постановление за развитие на млечното животновъдство позволявало това. „Сключвахме договори чрез селкопите и на тази основа изкупувахме мляко от ТКЗС-та”, обяснява бившият директор. До приватизацията около 600-700 души общо работили в базите в окръга, а в завода във Велико Търново – над 100.
Освен че разказва интересни факти за млекопроизводството преди повече от 30 години, не по-малко интригуваща е и биографията на Петко Дончев.
Роден е в павликенското село Димча на 20 юли 1932 г. Основно образование завършил там, после учил в гимназията в Павликени, а висшето – в Селскостопанския институт, специалност „Зооинженерство”. Преди института обаче имал и военна кариера, завършил ВНВУ „Васил Левски” във Велико Търново и бил изпратен за 7 години офицер на границата – в Звездец, Бояново, Мичурин. Там му се родили децата, по границата. Има син и дъщеря, които сега са съответно на 68 и на 70 години. Оженил се на 20 години, през април 1952 г., веднага след като завършил Военното училище.
Съпругата му Йорданка Димитрова е от неговото село, живеели на 500 метра един от друг и се знаели от малки. Преди да се оженят, имали дружба 4 години. „Като завърших Военното училище и трябваше да вървя на границата, я прибрах при мене. Иначе щеше да е скучно”, спомня си младините възрастният мъж.
Преди да стане директор, вече като цивилен, започнал работа във Войнишкия комитет на Комсомола, а след това станал секретар на Окръжния комитет на тази младежка организация. Тогава се мести със семейството си да живее във Велико Търново, било 1959 г. Завършил задочно Селскостопанския институт и станал зам.-началник направление „Земеделие” в Окръжния народен съвет. Там изкарал до 1967 г. После станал председател два мандата, на Обединеното стопанство в с. Върбовка и с. Димча, а като окрупнили стопанствата, бил назначен за главен зоотехник на АПК Павликени. След като напуснал млекозавода, трудовата му биография продължава като зам.-директор в Селекционния център по животновъдство – Велико Търново, през 2000 година.
След пенсионирането си Петко Дончев се връща в Димча, но не за да си почива, а да работи в селската кооперация, докато здравето и силите му позволили.
Най-хубавото в живота на бившия директор на млекокомбината е семейството му, а с булката са заедно от 71-ва година. През 2022 г. те отбелязаха благодатната си сватба и Петко смята да се водят с Йорданка, докато смъртта ги раздели. И се шегува, че ако жена му реши днес-утре да го изостави, пак ще се ожени за нея.
Ана РАЙКОВСКА / Борба
