Connect with us

Made in BG

96-годишен дядо взел книжка през далечната 1941г. не се разделя с любимата си кола „Варшава“ и до днес (ВИДЕО)

Published

on

Преди половин век купил любимата си бяла ”Варшава”, с която не спира да обикаля из страната и чужбина, предава НОВА ТВ.

„Няма ограничение за шофьорите. Щом се чувстваш добре и лекарят ти даде, че имаш очи, че чуваш, че си с всичките си рефлекси, няма проблем”, споделя дядо Марин.

Той заминава за Чехия през 1939 година. Три години по-късно възрастният мъж получава шофьорска книжка. Но тя не е валидна в България. Разбира го като се връща в страната.

„Варшава“ е марка полски автомобили, произвеждани от 1951 до 1973 г. във фабриките FSO (Fabryka Samochodów Osobowych), откъдето произлизат и марките Полски Фиат и Полонез.

До 1957 г. „Варшава“ се произвежда по лиценз на руските „Победа“. След това дизайнът е изменен. Автомобилите „Варшава“ са използвани в Полша и в други социалистически страни много често като таксита, линейки, предпочитани са за служебни коли и по-рядко за лични автомобили. Произвеждани са също във варианти комби и пикап.

Поради голямото тегло на каросерията, марката не успява да се наложи масово на тогавашния пазар. Произведени са общо 254 471 автомобила.

Continue Reading

Made in BG

Моите спомени от соца: В лагера бяхме 50 души в обща спалня, влизахме в морето под строй

Published

on

Когато днес чуя някой да говори за щастливото детство при социализма и конкретно за детските летни лагери, се сещам за моето първо и единствено такова приключение.

Вероятно в V или VI клас през лятото ме записаха на лагер в Обзор. Не коментирам нощното пътуване в двете посоки с влак, като в купетата бяхме наблъскани по 10 души. В лагера бяхме разделени на поне 10 отряда по тридесет души в отряд.

Спяхме в общи спални по 40-50 човека поне. Общи умивални с една тръба, от която стърчаха множество чешми и задължителната за онези години липса на вода освен сутрин и вечер за кратко време. Задължително строяване по три пъти на ден преди храна, което беше превърнато в състезание и който отряд го спечелеше, влизаше пръв в столовата.

Естествено, тържествено вдигане на знамето сутрин и свалянето му след вечерната проверка вечер.

Особено смешно беше на плажа, където лежахме на хавлии, а един учител по физкултура със свирка и устна команда ни нареждаше да се обърнем по корем, по гръб, наляво и надясно, за да се печем равномерно.

Влизането в морето също ставаше по отряди със задължително строяване по колони и преброяване преди и след къпане. На плаж ходехме само сутрин, а следобедните часове обикновено бяха изпълнени със задължителен сън и различни организирани мероприятия в рамките на лагера.

Често пъти по-големите деца малтретираха по-малките, обираха им стотинките, но това оставаше обикновено незабелязано от учителите. Ако посмееш да се обадиш, това се считаше за недостойно и възрастните ти показваха, че не е добре да топиш другарчето си.

Обикновено учителите бяха наблюдатели, най-често те са били от едно училище, а лагеруващите от цяла София и съответно абсолютно непознати.

Помня, че много от нас чакаха с нетърпение отминаването на двете седмици и завръщането при близките. Повече не пожелах да отида на летен лагер.

Петър Димитров, Стара Загора

Continue Reading

Made in BG

Това е най-многодетната майка у нас – отглежда с любов 13-те си дечица! Да са й живи и здрави!

Published

on

Ако разчитаме на държавата, 13-те ми деца ще умрат от глад

Мисията ни през 2022 г. е ясна и точна – продължаваме оцеляването. Ако разчитаме държавата да ни помага, децата ми ще умрат от глад. Но се справяме и по-големите батковци и каки помагат на по-малките, а ние с таткото осигуряваме храната и най-важните неща.“

С тези думи започва изповедта си пред „България Днес“ най-многодетната майка в България Цанка Павлова. Докато шета из двуетажната си къща в китното градче Гурково и приготвя поредната празнична трапеза за 13-те си деца и съпруга си Иван, майката героиня намира пролука да направи равносметка за отиващата си година и в същото време да отправи поглед към новата 2022 година.

„Както беше години наред досега, така е и сега. Не виждам никаква промяна в живота на обикновения отруден човек. Не се интересувам от политика, но именно политиката прокуди младите да се скитат немили-недраги в чужбина за препитание. Един от големите ми синове работи 6 месеца в строителството в Англия, събра малко пари за себе си и семейството, но после не пожела да отиде пак“, разказва пред вестника работливата Цанка, докато събира поредната „порция“ дрехи за пране, разчиства в двуетажния дом и сгъва дрехи.

Цанка ражда 13 деца, всичките желани и отглеждани с любов, грижа и добро възпитание. Съпругът й работи в строителството със заплатата от около 1000 лв. Подсигурява най-важното за едно семейство.

Най-малките деца, които са 12-о и 13-о поред – близначките Ивана и Николета – навръх 31 декември ще навършат 11 години. А тъкмо през 2010 г. „24 часа“ нареди Цанка Павлова сред достойните българи.

По онова време Цанка живее с многолюдното си семейство в казанлъшкото село Кънчево. Преместването им в двуетажна къща в Гурково става благодарение на местния бизнесмен Кольо Атанасов, който предоставя безвъзмездно на семейството къща с двор. А най-многобройното семейство у нас е собственик на дома и по документи.

„Една от главните цели през 2022 г. е да измажем къщата, защото сега е на тухли. Батковците и каките събират средства, колкото успеем и ние ще съберем. Имаме дърва за огрев до края на януари най-вероятно, за които отново се събират пари помежду ни, а като свършат, пак ще се организираме със средства между нас и ще вземем още. Усеща се и поскъпването на тока – последната сметка е с 20 лв. повече от предишната и наближава 200 лв.“, продължава с изповедта си Цанка, която впечатлява с позитивизма си, неприсъщ дори на много млади хора без деца и с не толкова житейски ангажименти.

„Мога да кажа, че децата дори са презадоволени. Дядо Коледа донесе мобилни телефони и други хубави подаръци на децата. Ние с таткото сме с обикновени апарати, защото на моя му счупих дисплея в градината, докато работя, и падна, а този на съпруга ми му изпадна на строителния обект и беше залят с цимент. Нека младите да имат модерни и хубави, ние не държим на това, важна е комуникацията“, разказва през смях Павлова, привършвайки междувременно с голяма част от домакинските задължения.

Цанка и всички останали членове на най-многобройното българско семейство не обичат да се оплакват. Казват дори, че се справят по-добре и от „нормални“ семейства. А една от най-големите трудности е да се намери снимка, на която Цанка, Иван и 13-те им деца да са на една обща снимка.

Цялата заплата на Иван от 1000 лв. месечно, отива за храна, сметки, дрехи и обувки от първа необходимост. Семейството плаща по около 20 лв. на ден за хранителни продукти, 200 лв. за ток и още толкова за вода. Цанка не получава и лев помощи и надбавки от държавата, тъй като отказва да ваксинира децата си и разчита на природния имунитет на многолюдната фамилия.

„Никой от нас не се е разболявал от коронавирус. Всички сме здрави. Осем от децата са ученици, като имам и внучка в първи клас“, казва още Цанка.

Батковците работят

За семейния бюджет допринасят и работещите батковци. Всички са възпитани в дух на труд, взаимопомощ и позитивизъм. Дори фамилията да закъснее малко с плащанията на сметките, винаги се намират средства за погасяването им.

„Сеем картофи и отглеждаме зеленчуци, имаме и кокошки. Оправяме се и винаги сме оптимисти“, казва още Цанка, която е факир в домакинството и след края на половинчасовия разговор е свършила всичко по план със задълженията си и фамилията се нарежда на празничен обяд.

Continue Reading

Made in BG

Лична драма! Мъките на дядо Иван от Петричко: Тъжно ми е. С пенсия от 103лв. с 43г трудов стаж, за другите има бюджет, а за мен няма

Published

on

Дълбока е темата за пенсионерите и живота им в България.

Много се е говорело за това, много са коментирали, но малко са тези, които са действали. Ние няма да преповтаряме неща, които всички знаят.

Ние искаме да покажем нагледно още един пример за българин, отблъснат от крилото на държавата ни. Защото за тези неща трябва да се говори!

Иван Андреев е на скромните 84г, живее в петричко но за възрастта си е изключително горд и интелигентен човек, с дълъг живот зад гърба си, дългогодишна учителска кариера и спечелил уважението на немалко хора. Въпреки добротата в сърцето си и чистотата в очите си, съдбата на дядо Иван в действителност е доста тъжна и нечестна. Той живее със сестра си, която е по-голяма от него, болна е и е на легло. Тъй като е неподвижна, дядо Иван сам се грижи за нея, готви, прави всичко и споделя, че се справя.

Животът му не е лек и доказателство за това е пожарът на къщата му, в която живее със сестра си.

Казва, че пожарът е предизвикан от запалването на електромера на къщата. С нищожната пенсия, която получава след 43г. трудов стаж, която държавата ни е решила, че е заслужил, той не може да си позволи ремонт на покрива. С надеждата, че държавата ще му помогне, той решава да почука на вратата на общината.

След десетки посещения в общината в рамките на около 10 месеца, дядо Иван получава парична помощ срещу подпис. Разочарованието и обидата идват след като вижда, че помощта, която получава е само 100лв.

Пари, които в днешно време са нищо, а какво остава да ремонтираш изгорял покрив. Дядо Иван споделя: „Тъжно ми е. С пенсия от 103лв., която сега е три пъти повече , с 43г трудов стаж, за другите има бюджет, а за мен няма.“ Казва, че за 43г. да получи социална помощ в размер на 100лв е обидно и не може да приеме тези пари.

И стотинка не е изхарчил от държавните пари, пази ги и иска да ги върне. Не се оплаква от живота си и най-важното не се отказва. Въпреки всичко, дядо Иван е скромен човек, не комуникира особено с други хора, но винаги поздравява и му става драго, когато го спрат да го попитат как е.

С много труд дядо Иван успява да плати за ремонта на покрива, плащал е надник на работници в продължение на 10 дни и въпреки това с непоколебимият си дух успява да остане на крака. И щом на управниците ни им се свидят държавните пари и отказват да помогнат на човек в нужда, то винаги ще се намери някоя добра душа, готова да помогне с колкото може.

Дядо Иван казва, че не иска да проси, но е много благодарен, когато някой му помогне безкористно. Със сълзи на очи споделя за хората, които са решили да му окажат финансова подкрепа и изразява безкрайната си благодарност към тях. Защо напълно непознати без да очакват нищо в замяна те виждат по телевизията, прочитат историята ти и със свито сърце и разочарование от света в който живеят отделят от личните си средства, за да те зарадват и да ти покажат, че доброто все още съществува?

Къде е държавата, която уж трябва да помага на хората, които дълги години са служили за благото и? Къде е държавта за дядо Иван, който е дал живота си, за да бъде един добър пример и едно добро начало на немалко младежи?

 

Continue Reading

Trending

This site is protected by wp-copyrightpro.com