Connect with us

Made in BG

92-годишният Стефан Рашков от Велико Търново: Носете орех в джоба и животът ви ще претърпи огромна промяна

Published

on

Много ценни съвети за това как да променим към добро живота си ни дава 92-годишният архитект Стефан Рашков от Велико Търново. Цели 40 години от живота си той е посветил на на изследвания за това как вредните лъчения от земните недра влияят на човешкия организъм. Стефан, който е бивш полковник от Българската армия е убеден, че мсеки човек трябва да намери подходящ начин, за да се предпазва от вредните влияния. В интервю за вестник „Стандарт“ той препоръчва един много прост метод – да носим със себе си един – два ореха.
„Радиестезията е наука, която помага за откриване на вредните лъчи и може да ни научи как да се защитаваме от тях. Чувал съм от други мои колеги, че няма спасение. Аз не съм съгласен.

ВЕРТИКАЛНИТЕ ЗЕМНИ ИЗЛЪЧВАНИЯ СА НАИСТИНА ОПАСНИ, НО ДОСТАТЪЧНО Е ДА СЛОЖИТЕ ДВА ОРЕХА В ДЖОБА СИ И МОЖЕТЕ ДА БЪДЕТЕ СПОКОЙНИ И ЗАЩИТЕНИ“, КОМЕНТИРА СТЕФАН РАШКОВ.
Той уточнява, че в последните години са се засилили много вредните влияния, които идват от заобикалящата ни навсякъде електроника като компютри, лаптопи, телефони, телевизори и други. Архитектът е убеден, че освен орехите, някои видове дървета също могат да бъдат безценни за хората в борбата им с вредните лъчения. По думите му, ако човек съумее да се предпази от тях, може да живее и до 150 години. „Ако човек се научи да използва това, което му е дадено от природата като щит, може да живее много дълго. Например – ако се научи да черпи енергия от дърветата. Дори и за много хора това да звучи като фантастика, те могат да зареждат всеки от нас.

Това става, като ги прегърнем или като се облегнем с гръб на ствола им“, категоричен е Стефан Рашков.
Всъщност, съветът му едва ли може да навреди, така че, не е зле да опитате.

Continue Reading

Made in BG

Адвокат Тодор Кръстев: Днешните студенти нямаше да минат осми клас през 90-те

Published

on

През годините няма власт, която да не е флиртувала със студентите, или да си е нямала проблеми с тях.
Е, може би, без тази в момента.
Няма власт, която да не е искала да ги постави под контрол и мониторинг.
Няма власт, която да не е търсила тяхното съдействие в трудни за нацията и държавата моменти.

Няма и няма и да има.
Защото сплавта между младост и образованост е титанична и взривоопасна.
Зависи на къде ще се насочи, или ще я насочат.
Студентите освиркаха Фердинанд преди век и университета им беше затворен.
Сега свирят по мачовете или в чалготеката.
Студентите бяха първите доброволци през Първата и Втората световна война.
Прибираха се от Виена, Париж и Лайпциг за да се запишат като доброволци.
Повечето от тях не се върнаха никога на студентските банки.
Представяте ли се това да се случи днес. Май – не.
Дано да не съм прав!

През 80-те години, като студент Емил Кошлуков бе вкаран в затвора заради „Фашизмът“ на Желю Желев.
Представяте ли си колко неразбираемо е това за днешните студенти в епохата на Интернет.
Да те окошарат заради книга!
Сега ги прибират за мари*уана, алкохол и протекъл силикон, а „Фашизмът“ на Желю им звучи на повечето като тройно дестилирана водка.
Не знам, може би леко пресолявам гозбата, но така го чувствам.
Страшна девалвация има във висшето образование у нас.
Затова ми е думата.

Уникална девалвация.
Образованието се превърна не в ценност, а в житейска потребност с единствена цел – личностно себеустройване и кариеризъм.

И няма лошо, ако това себеустройване е подплатено с базисните знания, изискуеми за съответното образование.
За съжаление, печалната ми констатации е, че това не е така.
Завършват хуманитарни специалности без да да са прочели литературата, без която до 90-та година нямаше да те пуснат да минеш и в осми клас.
Не знам. Искам да бъда разбран правилно. И сега има мотивирани и добре подготвени студенти.

За съжаление, те не са мнозинство.
И няма как да е иначе, когато по брой на студенти, твърдо държим първото място в света.
Да, точно така – България е на първо място по брой студенти съотносими с населението на страната.
И това в голяма степен обяснява нещата.
Винаги, когато се гони количеството, качеството дава фира.
Но както и да е. Да се надяваме, че времето ще регулира и тези процеси.

Continue Reading

Made in BG

60-годишна жена тъгува по соца: Ако мислите, че преди 1989 г. сме яли само хляб – бъркате

Published

on

Гледам снимките на безплатните закуски в училищата, чета дискусиите из интернет и съм просто ужасена.
Искам да споделя моето мнение за храненето на децата преди години и сега, пише ни нашата читателка Дора Ганчева от Бургас.
Непрекъснато у младите се насажда твърдението, че по време на социализма не е имало чипс, енергийни напитки, шоколадови яйца, кроасани, хамбургери и буквално сме умирали от глад. Да. Нямаше ги тези боклуци. Казвам боклуци, защото всеки знае какво съдържат и как тровят хората. Но от глад не сме умирали. Не зная дали едно съвременно дете познава дъха на истинския топъл хляб с препечена коричка. А не на земелите, който идват замразени от чужбина и се пекат в супермаркетите.

Този дъх на хляб беше незаменим. И не, не сме го мирисали само. Ядяхме го с истинско овче или краве сирене, които се продаваха навсякъде. Мажеха ни филии с истинско масло – от онова, което сега не може никъде да се намери. Върху него слагаха дебел пласт малмелад, или сладко. В магазините имаше всякакви сладка, но бабите ни правеха домашни. От смокини, от малини, от къпини, от череши, от праскови и дюли и даже от портокалови кори. И ако днешните младежи мислят, че сме яли само хляб, бъркат. Вкъщи винаги имаше готвено. Бабите ни се пенсионираха на 55 години и ни гледаха и все се въртяха пред печката. Оттам идваха ухания на пилешка супа, на страхотна бобена чорба, на супа от киселец и лапад с много масло и настъргано сирене, на телешка яхния, на пържени картофки, на кюфтета от истинска кайма, на пълнени чушки или сарми, на качамак с масло и сирене, на пържени филийки, на пилешка каша и всякакви вкусотийки.

А като започнеше сезонът на рибата, целият квартал ухаеше. Печена, пържена, на фурна, плакия…Аз не обичах риба и много ми се караха нашите. Плашеха ме, че ще ми се изкривят костите и ще станат чупливи. За нещастие това се случи, но не зная дали заради рибата. В ранното ми детство по улицата минаваше първо млекарят и продаваше мляко направо от гюмовете. Ходихме с порцеланови купи, а той ни го слагаше с черпак. Нямаше страх от отравяне, никой не проверяваше хигиената. Едно гъсто мляко с каймак отгоре, ядяхме, ушите ни плющяха. После минаваха продавачите на риба, после на домашно сирене. В края на лятото изникваха огромни грамади от дини, пъпеши, домати и чушки, а после и тикви направо върху платнища на земята. Купувахме дини с чували. Бяха по-малки, но много вкусни.

Често чета, че не сме знаели какво значи колбас, понеже магазините били празни. Щандовете се оголиха едва през 1988 / 89. Дотогава си имаше и кранвирши, и салами, шпековият „Бургас“ нямаше нищо общо с ментето, което продават сега, телешкият беше от телешко и се топеше в устата. Имаше и луканки, суджук, наше производство обаче. Не като сега със завъртени имена и хиляди овкусители и подобрители.

Десерти и сладки също имаше. Колкото си поискате. Щандовете на сладкарниците бяха отрупани от пасти – „Дънер“, „Тунелче“, „Ежко- Бежко“, парфе, „Цвете“, „Роза“, „Шоколадка“ и не мога просто да си спомня всички. Имаше сиропирани сладкиши – огромен избор. Саралии, кадаиф, реване, охлювчета, баклава, арменски сладки с бадеми, сухи сладки всякакви видове, банички, милинки, тутманици, софиянки, рогчета, каквото ти душа поиска.

Вкъщи бабите ни също печаха сладки и кексове през ден и си разменяха рецепти. Баницата на моята баба беше най-хубава, а от бисквитената й торта с какао и масло направо си облизвахме пръстите.

Нямаше „Орео“, имаше чаени бисквити, нямаше сегашните сладки с палмово масло, имаше „Детска закуска“, „Анелия“, халва с какао, какаови кремчета. Нямаше шоколади „Милка“, но имаше „Крава“, „Фин млечен“, „Кума Лиса“ и различни десертчета, които се топяха в устата. „Чайки“, „Байкалчета“, сухи пасти, фастъковки, ореховки, сусамки.

Не мога да изброя всичко. Но който е на моята възраст ще потвърди, че тези неща се продаваха навсякъде и струваха стотинки.

Ужасена съм, когато моите внуци ме питат какво съм яла по време на социализма. А аз да изброявам подробно, пък те да клатят недоверчиво глави.

Сега подменят историята.

Промиват мозъци. И докато моите внуци все пак виждат как им правя сладките на моята баба, виждат снимките ми като дете, здраво и усмихнато, техните внуци тотално ще бъдат със заличена памет.
Периодът, в който се тъпчехме до пръсване с истинска и вкусна храна, ще остане като най-черният в историята ни. А ние няма да сме живи да обясняваме, че не е било така.

Кой иска да промени миналото?
Кой иска да ни остави без спомени?
Кой иска да ни смачка и да забравим, че сме народ с 1300 – годишна история?
Заличителите на България пръскат милиони, за да ни обезличат. Да станем хора без лица, хора без минало, хора без достойнство, хора без корени. Безрадници.

Continue Reading

Made in BG

Зазидана в мост кърмачка плаче с глас край Струма

Published

on

Една страховита легенда за вградена в мост над река Струма майка кърмачка, която нощем „плаче“, битува в село Невестино, област Кюстендил. Това е Кадин, или „невестин“ мост, изграден през 1470 г. 545-годишният мост е дълъг 100 метра и свързва двата края на общинския център Невестино, намиращ се на 10 км източно от Кюстендил. Местните казват, че чували женски рев, идващ от него, редовно и вече даже не ги плашел.

Срещу моста е и скулптурата на вградената в моста Струма невеста. Скулптурата е дело на Мите Чудомиров. Струма невеста държи пред пазвата си традиционните за региона ябълки. Нещо като копие на картината на Владимир Димитров-Майстора. Горката невеста, станала жертва на жестоко за онези времена поверие, гледа към моста, в който е зазидана сянката ѝ. А зазидаш ли сянката на един човек, той започва да линее и умира, казват българските поверия.

На южния край на моста има надпис на турски език. Според него мостът е построен по заповед на Исак паша по времето на султан Мехмед II. „По високото разпореждане на Исак паша, един от най-великите везири и благородни началници, който върши добрини с чисто душевно подбуждение, за да получи горе от Създателя съответното възмездие, заповядва да се построи в тази страна този свещен мост за безплатно минаване на пътници. Нека всевишният Бог изпълни живота му с радост и веселие. Година 874“, гласи надписът.
Годината на градежа е според пророка Мохамед, но по нашето летоброене мостът е построен в 1470 г. За издигането му има две легенди. Първата е зловеща, но характерна за онези времена, когато хората се опитвали да омилостивят разрушителната сила на природата. Хората вярвали, че когато строят храм, мост или друго съоръжение, което да обединява всички, трябва да бъде поднесена жертва. Нещо като дух – покровител.

Вграждането на човешка жертва ставало, като майсторите оставяли дупка в строежа и като минел някой, го бутали и зазиждали, а в по-късни времена взимали мярка от човек и вграждали сянката му. Вярвало се, че този, чиято сянка била вградена, започвал да линее, да отслабва и умирал. Така решили и майсторите на Кадин мост, които според местните хора били трима братя. Работата им не вървяла, природата била против тях; което успявали да изградят през деня, реката го отнасяла през нощта. Те решили да жертват една от жените си и се договорили да бъде тази, която дойде първа на строежа да донесе хляб и вода. Но типично по български двамата по-големи братя, решили да предупредят жените си да не бързат да дойдат.

Не казали обаче на най-малкия. Така първа дошла Струма невеста, жената на майстор Мануил, и затова тя била зазидана. Тя дошла с рожбата си на строежа. Старите хора още вярват, че и днес нощем се чува гласът ѝ да проплаква, а млякото от гърдите на жената се вкаменило. Мнозина вярват, че ако кърмачка няма мляко, тя идва и отчупва парче от моста. След като натърка с него гърдите си, млякото ѝ идвало. Според друга фолклорна легенда причина за построяването на Кадин мост е една българска девойка, която с красотата и добрината си трогнала османски владетел в тежките робски времена.

Мостът бил сватбен подарък от султан Мурад, който бил тръгнал на военен поход към Босна и на това място срещнал сватбари, повечето се уплашили и избягали, но не и невестата. Тя се поклонила на султана и му поднесла дар. Тогава султанът я попитал какво да ѝ подари в замяна, а тя си пожелала мост да свърже двата бряга на реката, за да може да посещава старата си майка.

Continue Reading

Trending

This site is protected by wp-copyrightpro.com