Мислех, че съм добра съпруга, организирайки празнична вечеря за 35-ия рожден ден на моя съпруг Тод. Но точно когато гостите щяха да пристигнат, той ми каза, че зарязва партито, за да гледа мача в бар. Какво стана след това? Да кажем, че се смях последна.

Бихте си помислили, че шест години брак ще научат някого на малко благодарност, но не и Тод. Всяка година изливам сърцето и душата си в рождения му ден, само за да може той да приеме всичко за даденост.

Сготвих празнична вечеря за 20 души за рождения ден на моя съпруг — след това той ме заряза, за да празнува в бар.

Тази година обаче неговото право достигна съвсем ново ниво. Шест години. Толкова време сме женени с Тод.

Не ме разбирайте погрешно, отношенията ни не са толкова лоши. Тод може да бъде очарователен, когато пожелае, и сме прекарали прекрасни моменти заедно. Но има едно нещо в него, което ме тласка абсолютно към стената — неговото право.

Вземете например последния Ден на благодарността. Тод имаше тази брилянтна идея да организира вечеря и за двете ни семейства. Той го обяви на закуска един ден, ухилен, сякаш е решил глада по света.

„Клеър“, каза той, „мисля, че трябва да сме домакини на Деня на благодарността тази година.“

„Добре“, отвърнах аз. „Звучи добре. Как ще разпределим отговорностите?“

Той ми махна с ръка, сякаш току-що го бях помолила да направи стойка на глава.

„О, ти си много по-добра в тези неща“, каза той. „Ще се справя… не знам, напитки или нещо подобно. Просто го направи незабравимо, става ли?“

Трябваше да знам по-добре, но се съгласих с това.

В продължение на две седмици планирах и се подготвях, докато Тод играеше фентъзи футбол и от време на време ме питаше: „Имаш ли нужда да взема нещо?“

На големия ден изпекох пуйката, приготвих гарнитурите и дори направих два пая.

А Тод? Той отнесе охладителя с бира в хола. Това е.

След вечеря, докато всички се вълнуваха от храната и декора, Тод реши, че е време да си припише заслугите за всичко.

„Радвам се, че всички ви харесват“, каза той. „Исках тази година да е специална.“

Мислех, че съм го разбрала погрешно.

„О, наистина ли?“ попитах. „Коя специална част искаше? Запеканката със зелен фасул или централната част?“

Той ме пренебрегна, разбира се.

И това е Тод накратко. Той иска заслугите, без да си мръдне пръста.

После имаше миналата година на рождения му ден.

Прекарах седмици в създаване на персонализиран фотоалбум, попълвайки го със снимки от нашите пътувания и специални моменти заедно. Нямах търпение да видя реакцията му, когато го разопакова.

Но когато приключи с прелистването на страниците, той просто каза: „О, така че къде е истинският подарък?“

Не само думите му нараняваха. Това беше чиста дързост. Бях се омъжила за човек, който някога ми пишеше поезия, а сега той не можеше да оцени искрения жест. Този момент разби нещо в мен. Това ме накара да разбера, че той вече не е мъжът, по когото си бях паднала.

И тогава дойде неговият 35-ти рожден ден. Последната капка.

Вечеряхме, когато Тод небрежно ми каза плановете си.

„Клеър, искам голяма, подходяща вечеря за рождения ден тази година“, каза той. „Покани семейството, приятелите ми, всички.“

Повдигнах вежда. „Искаш да кажеш, че искаш аз да го планирам?“

„Ами да“, каза той. „Добра си в тези неща. Просто го направи прилично, става ли? Не искам да бъда засрамен пред всички.“

„Прилично?“ повторих.

„Да, просто не прекалявай или нещо подобно. Поддържай го елегантно.“

Виждате ли правото тук? Виждате ли начина, по който си мисли, че заслужава парти за рожден ден, докато знае как би ме наранил с думите си последния път?

Честно казано, не исках да се съгласявам, но реших да му дам още един шанс. Все пак беше неговият рожден ден и исках да го направя специален, дори и да не го заслужаваше.

През следващите две седмици се хвърлих в планирането на „голямата, подходяща вечеря за рожден ден“ на Тод. Ако искаше стилно, бих му дала класно.

Изготвих впечатляващо меню, което включваше пиле, пълнено със спанак, картофи с розмарин, дъска за колбаси със сирена, които не можех да произнеса, и трипластова шоколадова торта, която щеше да бъде pièce de résistance.

Всеки ден след работа се прибирах, връзвах косата си и се захващах за почистване, организиране и подготовка. Дори взех назаем допълнителни столове и сгъваема маса от нашата съседка Джанис, само за да съм сигурна, че всички ще имат място.

Приносът на Тод? Абсолютно нищо.

„Затрупан съм от работа“, каза той една вечер, събувайки обувките си и се тръшнал на дивана. „Но ти имаш това, скъпа. Ти си добра в тези неща.“

Добра в тези неща? Бях толкова уморена, че можех да се разплача.

Но вместо да щракам, аз се усмихнах и казах: „Да, имам това.“

Денят на партито най-накрая настъпи. Събудих се рано, решена да направя всичко перфектно. Къщата беше безупречна. Масата беше подредена с подходящо спално бельо и малки картички с имена, които бях написала на ръка. Предястията се охлаждаха, основните ястия къкриха, а тортата беше украсена с ядивни златни люспи.

Да, стигнах дотам.

Тод влезе в кухнята около обяд, превъртайки телефона си както обикновено. Той едва погледна разпределението, което бях поставила.

„Изглежда добре“, промърмори той, докато отваряше хладилника, за да вземе газирана напитка.

„Добре ли изглежда?“ повторих, полу-шегувайки се, но полу-надявайки се той да забележи усилията, които бях положила.

„Да“, каза той и затвори вратата на хладилника. След това, сякаш не беше голяма работа, той добави: „Но хей, не си прави труда да довършваш всичко това.“

„Какво искаш да кажеш?“

„Вместо това отивам към бара с момчетата, за да гледам мача. Отмени всичко. Кажи на всички, че е изникнало нещо.“

„Отказваш ли се от собствената си вечеря за рожден ден?“ попитах. „Тод, планирах това от седмици!“

„Не е голяма работа, Клеър“, сви рамене той. „Просто се обади на всички и им кажи, че сме заети или нещо подобно. Те ще разберат.“

„Ще разберат ли?“ Гласът ми се повиши. „Тод, хората вече са на път! Ти ми каза да направя това прилично и сега си тръгваш?“

„Не искам да се засрамвам пред момчетата“, каза той, слагайки край на разговора.

След това грабна якето си и излезе през вратата.

„Не можеш да направиш това, Тод!“ — извиках, но той вече си беше тръгнал.

Бях толкова разбита. Бях вложила сърцето, душата и спестяванията си в тази вечеря, а той просто си тръгна, сякаш не беше нищо. Да отменя всичко? След цялата работа, която бях свършила? Но повече от всичко се чувствах унизена.

Как можа да се държи така с мен? Как можеше да отхвърли всичките ми усилия, сякаш нямаха значение?

Взирах се в масата, докато свещите примигваха подигравателно.

Това ли струваш, Клеър? попитах се. Така ли ще позволиш на Тод да се отнася с теб? Не, не можеш да направиш това.

В този момент реших, че няма да отменя вечерята. Няма да му позволя отново да ме накара да се чувствам зле. Ако Тод искаше да се държи като разглезен нахалник, щях да му позволя, но не и без да му покажа как наистина изглежда „неудобно“. Нямаше представа с кого се забърква.

Грабнах телефона си и изпратих групово съобщение до всички гости:

Партито продължава! Промяна на плановете. Срещнете се в бара на главната улица близо до нашето място. Донесете си апетита!

След това се захванах за работа.

Опаковах цялата храна и я натоварих в колата. След това отидох направо до бара, който Тод спомена.

Когато пристигнах, мястото вече жужеше от шум. Огледах се и видях Тод да седи на една маса с приятелите си, с гръб към вратата. Той напълно не обръщаше внимание на присъствието ми.

„Ъъъ, госпожо? Мога ли да ви помогна?“ – попита барманът с широко отворени очи, след като забеляза подносите с храна, която нося.

Излъчих му най-милата си усмивка. „О, тук съм само за да споделя храна с някои хора, които наистина ще го оценят.“

Избрах маса близо до бара, пред очите на групата на Тод, и започнах да разопаковам ястие след ястие. Ароматът на храната бързо привлече вниманието на всички. Посетители наблизо протягаха вратове, за да видят какво става.

„За какво става дума?“ — попита един мъж, сочейки към празника, който организирах.

Повиших глас, колкото да го пренеса през стаята. „О, това трябваше да е вечерята за рождения ден на съпруга ми. Но той реши да ме зареже и да дойде тук, така че си помислих, защо да оставим цялата тази храна да отиде на вятъра?“

Стаята избухна в мърморене и смях, а няколко души дори ръкопляскаха. Тогава Тод най-накрая се обърна и ме забеляза.

Той веднага се втурна, докато приятелите му мърмореха помежду си.

„Клеър! Какво, по дяволите, правиш?“ — изсъска той и очите му нервно се стрелнаха между мен и растящата тълпа.

Дори не го погледнах.

Вместо това се обърнах към най-близката група покровители. „Харесвате ли шунка? Почерпете си! Има и торта.“

Точно когато Тод отново протестира, входната врата се отвори и влязоха родителите му, моите родители, сестра му и нашите братовчеди.

Погледнаха ни, след това храната и след това всички хора, които хрупаха нещо, което трябваше да бъде официална вечеря.

Майката на Тод, да е благословена на откровеността й, се приближи право до него. „Какво става, Тод? Клеър каза да се видим тук за вечерята за рождения ти ден, но защо сервира храна в бар?“

Тод изглеждаше така, сякаш искаше да изчезне в пода.

„Ъх, сложно е, мамо“, измърмори той.

„О, бих искала да обясня!“ аз се намесих. „Тод реши, че гледането на мача с приятелите му е по-важно от вечерята, която поиска да планирам. Затова му донесох вечерята!“

Баща му поклати глава. „Колко неуважително“ — измърмори той.

Междувременно майка ми грабна чиния и каза: „Е, храната мирише страхотно. Хайде да ядем!“

Скоро и двете ни семейства се присъединиха към другите посетители и се заровиха в празника, върху който бях работила толкова усърдно.

А приятелите на Тод? Те все още се смееха за негова сметка и му казаха, че никога няма да забравят този ден.

Докато изнесох тортата, барът се чувстваше като пълно парти. На върха на тортата с удебелени глазурни букви бях написала:

ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН НА МОЯ ЕГОИСТИЧЕН СЪПРУГ!

Барът избухна в смях, когато го прочетох на глас, но Тод не беше много щастлив от това.

„Това наистина ли беше необходимо, Клеър?“ — измърмори той под носа си.

Наклоних глава, усмихвайки се мило. „Абсолютно.“

След като всички свършиха, започнах да опаковам празните тави. Тогава барманът ме спря.

„Госпожо, вие сте легенда“, каза той. „Пияния за сметка на къщата, ако някога се върнеш. Без него, разбира се!“

Аз се засмях. „Благодаря! Определено ще се отбия някой път.“

Семействата не се задържаха дълго след като храната свърши. Баща ми ми кимна гордо, докато си тръгваше, докато майката на Тод му каза, че е можел да се справи по-добре.

Докато се връщахме към вкъщи, Тод продължаваше да мърмори, че е бил „унижен“. След като се върнахме, той протестира още повече.

„Клеър, ти ме унижи пред всички!“ — каза той и вдигна ръце във въздуха.

„Не, Тод“ — изстрелях в отговор. „Ти се унизи. И за протокола, не очаквай ново домашно ястие скоро.“

Знаеше, че не може да спори с мен в този момент. Той просто се обърна и се втурна към спалнята.

Минаха две седмици от онази вечер и не се шегувам, Тод се промени. Е, най-вече.

Нереалистичните му изисквания намаляха и той беше необичайно учтив, сякаш се страхуваше, че ще направя още една подобна каскада. Той не се извини директно, че ме изостави, но срамежливото му поведение говори достатъчно.

Предполагам, че сега той знае, че вече не съм жена, която ще се преобърне и ще търпи глупостите му. Ако не друго, това е победа в моята книга.