Диана се готвеше да се сбогува със съпруга си в болницата, което беше много болезнен процес. Ваше право е да можете да получите точни знания. Непознат се приближи до нея и прошепна ужасните думи: „Поставете скрита камера в стаята му“. По онова време й беше трудно да приеме факта, че му остават само няколко седмици живот.

Никога не съм мислила, че животът ми ще свърши в коридора на болница. „Четвърти стадий на рака… метастазирал“, каза лекарят и тези думи се запечатаха в съзнанието ми като предупреждение за смърт. Той ще умре след няколко седмици. След като научих новината, загубих всяка надежда за Ерик и бъдещето ни заедно. След 15 години брак оставаха броени дни. Когато златната лента беше на пръстена ми, се чувствах тежка, сякаш беше пълна със спомени от по-добри времена. Сред тях бяха първият ни танц заедно, тихото кафе, което пихме сутрин, и времето, когато ме галеше по косата, когато бях разстроена.

Докато гледах други семейства да минават, стомахът ми започна да се обръща. Имаше хора, които плачеха, хора, които се смееха, и хора, които бяха заседнали на това странно място между надеждата и отчаянието. Знаех, че трябва да си тръгна, преди нещата да са напълно полудели.

Докато се препъвах през автоматичните врати, усетих, че въздухът леко докосва лицето ми в края на септември. Бях малко изненадана от усещането. Използвах краката си, за да стигна до една пейка близо до вратата, но когато стигнах там, паднах, вместо да седна. Дългите, вълнообразни сенки, които залязващото слънце хвърляше над територията на болницата, ми показаха колко болка изпитвах отвътре.

Тогава тя дойде.

Първоначално тя не изглеждаше много интересна. В края на четиридесетте изглеждаше като всяка друга медицинска сестра. Носеше сини ексфолианти. Уморените й очи сякаш отразяваха нещо.

Тя носеше обувки, подходящи за хора, които прекарват много време на краката си, и прибра косата си със сребърни ивици на кок. Човекът наистина изглежда добре на нейно място. И тя седна до мен, без да пита. Беше едновременно досадно и удобно да я има там.

— Трябва да поставиш скрита камера в стаята му — тихо каза тя. „Той не е терминален.“

Думите болят като опарване от горещ душ. — Извинете? На гаджето ми не му остава много време да живее. Лекарите се съгласиха с това. Колко сте нагла?

Тя ме погледна право и каза: „Да вярваш означава да виждаш.“ „Работя на това място вечер.“ Какво се случва ми е пределно ясно. Някои части нямат смисъл с останалите. Имаш право да знаеш истината, така че ще ти кажа всичко.

Преди да успея да отговоря, тя стана и излезе, преминавайки през вратите на болницата като призрак. Все още не знам какво се случи.

Тази вечер съм в леглото и умът ми се движи бързо. Спомените на Ерик от деня, в който беше етикетиран, бяха в пряко противоречие с казаното от непознатата, което тя повтаряше отново и отново. Усещах болката на доктора в лицето му, докато ми съобщаваше лошата новина. Държеше ръката ми в своята.

Това, което каза: „Той не умира“, не беше ясно. От друга страна, идеята изглеждаше непостижима, но въпросът така и не изчезна. Когато въведох информацията за кредитната си карта, ръцете ми трепереха, защото току-що бях поръчала малък фотоапарат онлайн за бърза доставка на следващата сутрин.

Рано на следващата сутрин се промъкнах в стаята му, докато Ерик беше прегледан от лекаря.

Тресеше се, докато поставях малкия фотоапарат на перваза сред лилиите и розите във вазата. Въпреки че всяко мое движение ме боли, знаех, че по-голяма сила ме дърпа напред.

„Съжалявам“, казах аз, но не бях сигурна дали беше на Ерик или на себе си. Кой човек съжалявах, не ми беше познат.

След малко повече от час Ерик се върна в леглото. Изглеждаше малко блед и тъжен. Изглеждаше по-крехък и дребен в болничните си дрехи. Той попита: „Къде беше?“ с треперещ глас.

По време на целия разговор излъгах и казах: „Тъкмо си вземам кафе.“ „Какво стана със сканирането?“

Докато се обръщаше в леглото, одеялата издадоха леко шумолене. Много  болеше. „Изтощително.“ Нещата се влошават. Просто имам нужда от малко време да си почина и да се оправя.

Казах „да“, докато държах ръката му. След като кажеш „със сигурност“, можеш да издухаш парата.

Същата вечер се прибрах вкъщи и се уверих, че Ерик е възможно най-удобен. След това легнах на леглото си. Когато отидох на  камерата и синята светлина от лаптопа ми удари лицето ми, сърцето ми биеше толкова бързо, че го усещах в гърлото си. Светкавицата на фотоапарата накара лицето ми да ослепее.

С часове нищо не се случваше. Чувствах се глупаво, че слушах непозната, докато сестрите идваха и си отиваха, докато Ерик спеше.

След това нещата се промениха много, когато дойде девет часа.

През отворената врата в стаята влезе пациентка. Беше висока, но изглеждаше красива в коженото си палто и беше уверена в себе си. Това, което се случи след това, смрази кръвта ми. Докато отиваше до леглото на Ерик, светлината удари тъмната й коса, защото беше оформена толкова добре.

Съпругът ми Ерик седна изправен с изправен гръб, въпреки че изглеждаше, че „умира“. Намереното не се нуждаеше от работа. Никак не болезнено. Изглеждаше сякаш е щастлив. необичайно щастие за лицето на човека, който се приближаваше към края на живота си.

Той стана и нежно я прегърна. Той изобщо не беше слаб. За да направи това, той преметна крака отстрани на леглото. По време на тяхната целувка сватбената ми халка изгоря на пръста ми, което ме болеше много.

Не успях да запиша звука на разговора им, защото камерата пропусна техния естествен и приятелски език на тялото. Това разби сърцето ми, докато ги гледах и двамата.

Той внимателно скри документите, които тя му даде, под матрака си, докато се върне. Тъй като те изглеждаха като много важни цели, аз се интересувах какви са тези цели.

Докато се връщах в стаята на Ерик на следващата сутрин, гърдите ми се свиха, когато осъзнах, че не трябваше да знам личните подробности. Беше отново човек, което означаваше, че беше блед, слаб и не можеше да пази равновесие.

Той каза: „Добро утро, любов моя“ и после посегна към чашата с вода с ръце, които едва трепереха. „Злощастна вечер.“ Болката се влошава.

Щях да му крещя и да го хвана за яката, за да ми обясни какво ще се случи. Вместо това се усмихнах и лицето ми се стори като направено от счупено стъкло. „Съжалявам да го чуя. Има ли нещо, което мога да направя?“

Виждах го как се справя страхотно с ролята си, докато клатеше глава. Колко пъти бях плакала, докато заспивах, защото бях толкова сигурна, че това е истина? Колко пъти се бях молила за чудо през нощта,не  знаейки, че той вероятно работи с любовницата си, която пази в тайна?

По тъмно се обърнах и се върнах в къщата си. Докато чаках на паркинга, скрих телефона си, за да имам готовност да запиша истината. Беше планирано любовницата му да бъде там, което знаех.

Вярно е, че жената с коженото палто, която се разхождаше из болницата като пациентка, направи посещение.

Докато я следвах този път, останах напълно неподвижна и се уверих, че съм достатъчно близо, за да я чуя ясно.

Чуваха се от отделението през една леко открехната врата. Тя говореше като бизнесмен, когато каза: „Всичко е наред“ и „парите от застраховката ще бъдат изпратени в чужбина, когато умреш“. Вече сме близо до началото на нашия нов живот.

Ерик отговори с много енергия и чувство. „Това е наистина невероятно, Виктория.“ Д-р Матюс направи точно това, което трябваше да направи. Накрая се съгласи с диагнозата, въпреки че ми струваше много пари. Заслужаваше си. Ако се държим по този начин още няколко дни, веднага ще бъдем свободни. Диана няма да даде шанс на никого да се усъмни в нея. В момента тя работи по планирането на погребението ми.

„Вдовицата, която е в траур, въпреки факта, че съпругът й е все още жив!“ Виктория се изсмя тихо.

„Трябваше да видиш изражението й, когато ме посети днес.“ Много те обичам и много се тревожа за теб. Наистина искам да съжалявам за горкото. Той се засмя на глас.

За петнадесет години брак кулминацията беше, когато успяха да направят измама. Техните непринудено жестоки коментари порязват по-дълбоко от всеки друг вид остър предмет. Въпреки че очите ми бяха пълни с чиста болка, сдържах сълзите, защото не беше подходящият момент.

Сега беше моментът да им се върна.

Докато обмислях всяка част и я записвах на телефона си, идеите ми вече се събираха, за да оформят план. Изглеждаха ли заинтересовани да играят игри? Не е проблем; И аз съм спортувал апреди

Искам да благодаря на цялото семейство, приятели и колеги на Ерик, които някога са ми казвали, че се тревожат за него. Те направиха обажданията, които направих на следващия ден.

Майката на Ерик ридаеше в салфетка, докато стоеше там с родителите му до леглото му. Хората на работа казаха, че съжаляват с тих тон. Приятелите ми от колежа ми разказаха за всички забавни моменти, които са имали един с друг. До вечерта всички гости бяха в стаята на Ерик.

Когато се появиха повече хора, видях как страхът се прокрадва в очите на Ерик, но той изглеждаше благодарен за помощта и изпълни ролята си, като се държеше слабо и благодарно.

Децата на Ерик станаха по-големи. „Даяна, върху какво работиш?“ ‘

Стаята не беше организирана по никакъв начин.

Докато майка му плака още малко, сълзите й се превърнаха в гневни писъци. Нямаш право да ни караш да преминаваме през това с човека, за когото си женен.

Двама от братята на Ерик трябваше да направят това, което им беше казано, докато баща им беше задържан. Виктория пристигна по същото време и спря, когато разбра, че планът им се е объркал ужасно. Тя застана до вратата.

На следващия ден подадох молба за развод, въпреки че не го бях виждала от предишния ден. След това се върнах до пейката пред болницата, за да видя милата непозната, която ме спаси от най-лошата измама в живота ми.

Този път до мен седна същата жена, която ме беше предупредила преди, но изглеждаше по-спокойна.

Докато гледах как слънцето залязва, й казах: „Благодаря ти. Ти ме спаси от странен вид скръб. Небето се превърна в палитра от начала и краища.

Вечерта, докато се прибирах с колата, държах брачната халка в джоба си. Мисълта за всичко, което бях загубила и спечелила в живота, беше тежко.

Когато слънцето залезе, ярки оранжеви и червени цветове осветиха небето. Имах чувството, че мога да дишам отново за първи път от седмици.