Иван Андреев е на скромните 84г, живее в петричко но за възрастта си е изключително горд и интелигентен човек, с дълъг живот зад гърба си, дългогодишна учителска кариера и спечелил уважението на немалко хора. Въпреки добротата в сърцето си и чистотата в очите си, съдбата на дядо Иван в действителност е доста тъжна и нечестна. Той живее със сестра си, която е по-голяма от него, болна е и е на легло. Тъй като е неподвижна, дядо Иван сам се грижи за нея, готви, прави всичко и споделя, че се справя.
Животът му не е лек и доказателство за това е пожарът на къщата му, в която живее със сестра си.
Казва, че пожарът е предизвикан от запалването на електромера на къщата. С нищожната пенсия, която получава след 43г. трудов стаж, която държавата ни е решила, че е заслужил, той не може да си позволи ремонт на покрива. С надеждата, че държавата ще му помогне, той решава да почука на вратата на общината.
След десетки посещения в общината в рамките на около 10 месеца, дядо Иван получава парична помощ срещу подпис. Разочарованието и обидата идват след като вижда, че помощта, която получава е само 100лв.
Пари, които в днешно време са нищо, а какво остава да ремонтираш изгорял покрив. Дядо Иван споделя: „Тъжно ми е. С пенсия от 103лв., която сега е три пъти повече , с 43г трудов стаж, за другите има бюджет, а за мен няма.“ Казва, че за 43г. да получи социална помощ в размер на 100лв е обидно и не може да приеме тези пари.
И стотинка не е изхарчил от държавните пари, пази ги и иска да ги върне. Не се оплаква от живота си и най-важното не се отказва. Въпреки всичко, дядо Иван е скромен човек, не комуникира особено с други хора, но винаги поздравява и му става драго, когато го спрат да го попитат как е.
С много труд дядо Иван успява да плати за ремонта на покрива, плащал е надник на работници в продължение на 10 дни и въпреки това с непоколебимият си дух успява да остане на крака. И щом на управниците ни им се свидят държавните пари и отказват да помогнат на човек в нужда, то винаги ще се намери някоя добра душа, готова да помогне с колкото може.
Дядо Иван казва, че не иска да проси, но е много благодарен, когато някой му помогне безкористно. Със сълзи на очи споделя за хората, които са решили да му окажат финансова подкрепа и изразява безкрайната си благодарност към тях. Защо напълно непознати без да очакват нищо в замяна те виждат по телевизията, прочитат историята ти и със свито сърце и разочарование от света в който живеят отделят от личните си средства, за да те зарадват и да ти покажат, че доброто все още съществува?
Къде е държавата, която уж трябва да помага на хората, които дълги години са служили за благото и? Къде е държавта за дядо Иван, който е дал живота си, за да бъде един добър пример и едно добро начало на немалко младежи?