Свържете се с нас

Made in BG

Защо някога наричаха образованието ни „Българското чудо“

До Освобождението по българските земи друго, както се казва, може да няма, но има 1088 училища, защото през Възраждането е въпрос на престиж всеки град и по – рядко село да има свое училище, разбира се, малка сграда с 3-4 класни стаи.
Децата учат основно „Рибния буквар“ на д-р Петър Берон – и буквар, и енциклопедия за непознати растения и животни, за произхода на кафето, за как се добива захарта и солта и други такива, и раздел по аритметика има, а и нравствени съвети в тоя „Рибен буквар“ има, като например „На другите не се присмивай, ами себе си гледай“ и „Ако излъжеш веднъж, не ти вярват втори път“…

В големите български градове пък в 50 училища цели 5 години учат основните дялове на науката. И три гимназии имаме – Априловската в Габрово, Пловдивската и Болградската (в Русия, в областта Бесарабия, населена с българи), а и едно търговско училище в Свищов имаме. В Елена пък Петко Славейков „лее“ даскали в своята „Даскалоливница“, т.е. подготвя учители, а заможни и уважавани от съгражданите си българи, занаятчийски еснафи (сдружения) и църковни общини управляват училищата, купуват учебници и пособия и на учителите плащат заплати – и всичко това за народния напредък…

През Руско – турската война обаче някои училища са разрушени, други превърнати в болници, казарми или складове, а и много учители се включват във войната, но много скоро след Освобождението 1878, когато нито Коституцията сме гласували, нито правителство имаме, един „Привременен  устав  на народните училища“ призовава всички краища на България да почват да отварят първоначални училища (3  години), по – богатите общини – средни училища (с 2 години „отгоре“), а градовете – главни училища (с 4 години „отгоре“), защото няма време за губене – само 3% от българския народ може да чете и пише, т.е. на сто души –  трима…

И когато в 1879 най – достойните българи се събират в Търново на Учредително събрание и гласуват Конституцията, се обединяват около идеята, че образованието е „основата на напредъка на народа ни и за който народ образованието е задължително, той успява“, ето защо записват в Конституцията първоначалното образование да е безплатно и задължително. И всички така се задействат, че за две години отварят 356 училища, а след като тук пристига чехът Константин Иречек и става министър на просветата, се изработват училищните закони и училищната система – първоначално училище, средно училище и гимназия. И тъкмо отварят и земеделски и занаятчийски училища, и се оказва, че понеже младата държава има нужда от чиновници, много учители тръгват натам заради високите заплати, но бързо му намират колая – отварят във Враца и Шумен педагогически училища и скоро те започват да „бълват“ кадри…

И макар в 1885 в България да има вече 2556 първоначални училища, нов закон този път не препоръчва, а направо заставя всяка община да отвори най-малко едно първоначално училище и да го издържа,  понеже на този етап държавата няма пари, а на ежегодни общински събори учителите да решават какво ще учат децата… И понеже тогава има и частни училища (католически
колежи, мюсюлмански училища и подобни), законът казва те да се издържат сами…

И всички пак се задействат, но да се отвори училище в бедните общини на Западна България е едно, съвсем друго е в напредналата, макар и не навсякъде, Източна България. Който иска обаче, намира начин и десетки села правят на училища паянтови сгради, хамбари, обори и изоставени турски къщи, като ги спретват, варосват и оборудват, доколкото могат… Стаите малки, вратите и прозорците зеят, от тавана капе, черните дъски протрити, децата пият вода от котел, ламаринена печка пуши, мирише на неощавени цървули, но това няма никакво значение – децата учат…

И само да вметнем, че днес, в 2017 година, в България, член на ЕС, има 2456 училища – със 100 по – малко отколкото в е тая 1885 година, когато на всичкото отгоре сме били и 3 милиона …

И към 1900 нещата се понаместват, защото освен че за пет години отварят нови 400 училища, 1/3 от тях са и новопостроени. Гимназиите стават 165, занаятчийските училища – 51, за възрастните неграмотни българи отварят неделни и вечерни училища, отделно училища за деца със специални образователни потребности, както днес ги наричаме. От 1905 държавата вече подлага и кандидатите за учители на изпит, плаща и учителските заплати, частните училища все така не получават държавна помощ, но върху тях се упражнява строг контрол…

И когато към 1909 държавата вижда, че нещата вървят добре, нов закон „застопорява“ структурата на българското училище, така че с дребни промени тя се запазва цели 40 години. Началното училище, задължително и безплатно, е 4 години, следва 3 години прогимназия и после 5 години гимназия или професионално училище, в което само последните 2 години се учат специални предмети. Гимназиите са три вида, като всичките учат по еднакви програми, но в реалните с превес на естествените науки и математиката, в класическите учат латински и гръцки език, а в полукласическите – само латински. Така характерът на българското образование става пределно демократичен, защото всяко дете има достъп до всякакъв тип училище, стига да иска да учи…

И в 1912 усилията в продължение на повече от трийсет години дават такива плодове, че се заговаря за „българското чудо“. В сравнение с балканските държави ние сме на първо място по брой ученици в задължителното първоначално училище, по брой училища (3525), по брой учители (10 013) и по брой ученици (439 207), а и като цяло българският народ е най – грамотен. И това се случва само защото  държавата си поставя цел и я преследва, общините не се помайват, а действат, при това с всеобща народна подкрепа…

И само да вметнем, че взискателността към учениците е така висока, че само 1/3 от гимназистите се дипломират, затова пък най – добрите… И с държавни стипендии те продължават обучението си в Софийския университет и в чужди университети, а останалите стават уважавани и авторитетни хора по родните си места, защото са  образовани…

Може би тук е мястото да кажем, че от 1878 до 1944 българското образование винаги е било подпомагано от богати българи и от повече от 50 благотворителни организации, чиито парични фондове ги набират пак от тия хора, но и от всички българи… И да не прозвучи грубо, но никой филантропично не раздава пари на бедни деца, пари се дават за строеж на училище или за откриване на нов вид училище, за безплатни учебници, пособия и униформи, за безплатни трапезарии и пансиони, отделно за стипендии за висок успех, отделно за парични фондове за най – ученолюбивите, за да продължат и „по – нагоре“… И всичко това се прави с мисъл – да се изучат всички български деца, защото без образование няма нито личен, нито народен прогрес…

Та през Балканската (1912), Междусъюзническата (1913) и Първата световна война (1914 – 1919) по разбираеми причини много училища ги затварят, но въпреки това в 1920 имаме 3637 начални училища, 444 прогимназии и 87 гимназии… И понеже на власт идва Българският земеделски народен съюз (БЗНС), а тогава България 80% е „селска“, той налага задължително образование до 7 клас, защото на хората по селата, препитаващи се само от земята, децата им често отсъствали от училище (четохме, че „селската“ учебна година свършвала в края на март), а и нямало нужда момчетата да учат повече от 5-6 години, на момичетата пък и трети клас им стигало…

И започва да действа Закон за земеделското образование – който иска, да не учи гимназия, но задължително трябва да завърши двугодишно земеделско училище, където момчетата учат модерни предмети, като овощарски и лозарски комплекти, пчелни кошери, маси със столове, „готварски машини“, мивки и сервиз, а момичетата – шев, ръкоделие, плетене, готварство, птицевъдство, цветарство и консервиране, като  логиката е все една и съща – и земя да обработва човек, само с мотика и търнокоп не става, нужно му е образование… И нещата пак тръгват, а статистиката сочи, че в 1927 в България има 4111 училища, почти изцяло в нови сгради…

Да вметнем само, че просветният министър Омарчевски освобождава детската литература от данъци, а и въвежда „благозвучно“ правило – пълен член се пише пред думи, започващи с гласна („мъжът идва“), а кратък член – пред думи, които започват със съгласна („мъжа дойде“), но интелигенцията се противопоставя на „благозвучното“ му правило и скоро то отпада…

Така минават годините, но в 1934 у нас се извършва преврат, отменят Конституцията, разпускат Народното събрание, забраняват партиите и въобще ситуацията се променя. Новата власт нарежда училищните настоятелства да не се избират вече от населението, а в тях да влизат кметът, попът и докторът, „измисля“ и средно тригодишно училище над прогимназията, намалява и броя на гимназиите и за да възпре обичайния наплив, въвежда приемен изпит. Мерките обаче не срещат подкрепа нито сред учителите, нито сред населението, затова в 1936 се слага край на експеримента.

После в Европа, а и в България „замирисва“ на война и българските правителства съсредоточават вниманието си натам, но въпреки това в 1939 у нас има 4743 училища, 1932 прогимназии и 139 гимназии и може да е имало недостатъци, не може да е нямало, но по това време българското образование с нищо не пада по – долу от европейското…

После идва 1944 и политическата система, а и всичко се сменя, само образованието не го пипат може би защото новите управляващи са завършили само прогимназия и не се сещат какво точно да променят… Това в кръга на шегата – правят гимназиите четиригодишни, а след 15 години, когато индустриална България има все повече нужда от работници, отварят професионално – технически училища и техникуми, в 1979 пък въвеждат след десети клас в гимназиите овладяване на професия и на това му казват УПК, но то се разпада в 1991, защото няма никакъв смисъл… Много преди това отварят и езикови гимназии и според много хора днес те са били само за децата на комунистическите големци, но понеже проверихме нещата, бихме казали – не само…

И да кажем, че в 70-те и 80-те години по качество на образованието си България е измежду водещите държави в света. Факт е, че училището е идеологизирано, че учениците ходят на селскостопански бригади и военно обучение, но днес хората си спомнят за тези неща с възторг. Проверихме и друго – купонът за ученически стол е струвал 50 ст, за някои деца и безплатен, имало е и летни детски лагери на морето или на други места – за 20 дни се е плащало 20 лв, а за трето дете в семейството – 40 стотинки…

Някой може да каже, че тогава са промивали
на децата главите и разни такива неща, но това са други работи, нас ни интересуваше качеството и нивото на образованието… И като направихме справка, установихме, че учебната програма по класове през годините е непроменяема или почни непроменяема, че се е учело по едни и същи учебници, а дали това има някакво значение, не знаем, но според нас само завършилите по времето на социализма и малко след 1989 имат и богата обща култура, и са напълно грамотни, а на останалите се извиняваме…

В 1989 в България има 5000 училища, а нататък какво става, не успяхме да му хванем края, особено на учебните планове и учебници… Започва съсипията на българското образование, защото масово се затварят заводи и предприятия, по селата хората остават без работа, едни тръгват с децата си към града или „навън“, но понеже остават малко деца, почват да им затварят училищата, някъде ги обединяват, но много родители се притесняват децата им да пътуват всеки ден по 10-15 км в студа и лапавицата… От друга страна, никой вече не иска да учи в професионално училище или техникум, защото каква е ползата, като после няма да има къде да работи…

И понеже на управляващите българското образование им е много важно, след учителската стачка в 2007 те си измиват ръцете с т.нар „делегирани бюджети“, които за 10 години слагат окончателно кръст на българското училище. Ежегодно на ученик се отпускат по 1400-1500 лв (от януари 2018 и на учениците в частните училища) и с общия бюджет училищата се самоиздържат. И в големите градове се оправят, освен че тук текат какви ли не пари от какви ли не фондове и фондации, но в селско училище със 100 деца това няма как да стане, а и за да има пари поне за заплати, там учителите търпят какви ли не ученици, да не говорим, че някои от тях и не стъпват в училище… И това никога не го е имало в българската история – което училище само успее да оцелее, да оцелява, което не може – пускайте му кепенците…

И от 1989 до 2017 в България завинаги затварят врати 2544 училища… Две
хиляди петстотин четиридесет и четири училища…

Какво се учи и какво не се учи днес в българското училище, не можем да кажем, но изследвания сочат, че днес България е на последно място в ЕС по грамотност, 40% от 16 – годишните ученици са функционално неграмотни, миналата година на изпита по математика след 7 клас 12% от учениците имат пълни двойки (по тази причина „свалят“ прага на тройката), а университетите, кой знае защо станали 50, първата година имат спецкурс по правопис и пунктуация… Бизнесът твърди, че не може да намери подготвени работници, а България е и абсолютен рекордьор по нито учещи, нито работещи хора на възраст между 16 и 25 години…

Неравенството между елитните и периферните училища е драстично – възпитаниците на първите отиват да учат „навън“, „възпитаниците“ на вторите стават потенциални емигранти или аутсайдери, но и няма как да е иначе, при положение че в нито един момент от новата българска история управляващите не са абдикирали така от образованието, както сега, което е непростима историческа вина, да не кажем нещо повече… Много е лесно да кажем, че само те са виновни, но ако те съсипват българското образование, ние да не би да имаме нещо против?

А докато пишем всичко това, опустелите 2544 училища из цяла България сънуват пълни класни стаи, карти по история и география, черни дъски и тебешири, разтворени учебници и тетрадки с подгънати крайчета, „Тих бял Дунав“ от стройни детски гласчета и неспокойни футболни топки под чиновете, а като се събудят, по коридорите си виждат захвърлени бирени бутилки, фасове, подпален паркет и укорителния поглед на Вазов от отдавна килнат и прашасал портрет…

Автор: Катерина Иванова, Деа Манолова, newme.bg

---

Made in BG

Айлин Фейзулова, носител на Златен Хипократ: След стажове в Италия, Испания, Полша и Русия избирам да лекувам тук

Трябва да възвишаваме пациентите над нас, само така се заслужава доверието им. Омъжвам се тази година на символична дата – 6 септември

– Как се става носител на “Златен Хипократ”, Айлин?

– Това е най-голямото признание, което съм получавала до момента. Определено носи в мен страшно много чувства, защото е символ на едни шест години и половина

неуморен труд, безсънни нощи, упоритост, старание и най-вече последователност

– Какво следва оттук нататък?

– Следва пътят на специализацията, избрала съм моята специалност ендокринология.

– Защо точно ендокринология?

– Смятам, че като ендокринолог бих била най-полезна на моите пациенти – по отношение на промяната в качеството на живот и на лечението на много заболявания. Това е моят път.

– Къде ще го извървите обаче – в България или чужбина? Много ваши колеги заминават.

– Категорично в България. Колкото и стажове да съм провела в чужбина, в различни държави, смятам, че това е моето място, и искам да лекувам българските пациенти.

– В кои държави сте били на стаж и с какво се различава образованието на младите медици там?

– В Испания, Италия, Русия и Полша. Там е много хубаво, помогна ми това, че нямах езикова бариера, защото

владея италиански, руски и испански. Знам, че там биха ме приели много добре

Но въпреки това съм сигурна, че искам да дам моята дан към България.

– Трябва ли да се промени българското здравеопазване?

– Трябва да се променят нагласите на пациентите към лекарите, трябва да имат повече доверие към нас, като, разбира се, ние трябва да го заслужим.

– Как ще го заслужите?

– С изключително старание, ежедневни усилия, не бива да претупваме работата си и да смятаме пациентите за нещо по-малко от нас. Трябва да ги възвишаваме повече от нас.

– А толкова учене не ви ли отне нещо?

– Не, нищо. Само ми дава и дори в моментите, когато съм се чувствала натоварена и напрегната преди изпит, веднага след него всичко се забравя. Тогава се отдавам на удовлетворение. Така че медицината винаги ми е давала много повече, отколкото съм предполагала.

– Колко време ѝ отделяхте, оставаше ли ви за излизане с приятели например?

– Ученето е ежедневно, то не е само залягане над учебниците, то е редовно посещение на лекции, упражнения, изцяло присъствие не само тялом, но и духом. Има много интерактивни начини човек да учи, но най-вече е практиката с пациентите. Относно личния живот, смея да кажа, че много се грижа за него. Спортувам всеки ден по един час. Аз съм маратонец,

участвала съм в над 10 маратона, ходя на народни танци и салса

Почти ежедневно се занимавам с това, защото и то е полезно за моето здраве.

Също така тази година ми предстои едно много важно събитие – моята сватба. С моя приятел сме близо 8 години заедно и той е до мен, преди да започна следването си. Сватбата ще е на символична дата – Деня на Съединението, 6 септември.

---

Made in BG

Турчин изплати жилищен кредит на младо семейство от Търново, спасили дъщеря му от удавяне

Заможно турско семейство доизплати жилищен кредит на млада двойка от Велико Търново.

По този начин чуждите благодетели се отплатили за спасения живот на дъщеричката им.

Те поискали анонимност, тъй като смятали, че добрите дела не трябва да бъдат изтъквани. Благодарните търновци обаче разказаха за огромния жест на своите благодетели пред в. “Борба”.

“Ако знаех, че случилото се ще ни донесе такава популярност, въобще нямаше да го споменем. В момента съм и на работа, а телефонът ми не спира да звъни и тук вече ме гледат накриво”, каза смутен пред “24 часа” ощастливеният Стоян Колев.

Историята на двамата млади започнала като в романтичен филм преди 8 г. Стоян и Ева следвали заедно, ходили на бригада в САЩ и отскоро вече са собственици на свой дом. 28-годишната жена разказва, че срещнала любовта на живота си на почивка в Турция

“Заедно със семейството ми отидохме на екскурзия в Истанбул. Бях очарована от този град, както и родителите ми.

Единия ден вечеряхме в луксозен ресторант на брега, когато погледът ми се спря на съседната маса, от която ме гледаше симпатичен мъж”, връща се назад тя.

Съдбата си знаела работата, защото търновката и мъжът, който я ухажвал с очи и ѝ хвърлял усмивки, се оказали в един и същи хотел.

“На следващата сутрин той ме заговори на български. Не очаквах да е българин. Оказа се от Стара Загора, дошъл на почивка заедно с приятели в Истанбул. Покани ме на разходка и аз се съгласих”, спомня си тя.

До края на лятната ваканция двамата излизали често, а накрая си разменили координатите.

Искрата между тях била толкова силна, че Стоян започнал да ходи до Велико Търново всяка седмица, за да се видят, докато не решил да запише висше образование в града.

“Бях пропуснал 3 г. след абитуриентския бал, защото исках да си почина от учене, но тогава вече имах повод да запиша висше тук – заради Ева”, казва Стоян.

Тя също била студентка по това време и след първата академична година на Стоян двамата заминали на бригада в САЩ.

Като се върнали във Велико Търново, решили да заживеят заедно. Година по-късно обмислили варианта да изтеглят жилищен кредит, защото не искали вече да бъдат по квартири.

Кандидатствали и банката им отпуснала 50 000 лв. за ново жилище, което превърнали в уютен дом. Вноските обаче били тежки и едва смогвали да ги покрият.

На следващата година родителите на Ева подарили на влюбените романтична екскурзия до мястото, на което се запознали. Стегнали куфарите и отпътували за Истанбул. Втората им екскурзия до южната ни съседка се оказала преломна точка в живота им.

“На третия ден от престоя там бяхме отишли на басейна в хотел, за да се радваме на последните слънчеви лъчи. Случайно забелязах, че едно малко момиченце, което бягаше след друго дете, падна в басейна точно пред мен. За секунда дори не се замислих и скочих във водата да го извадя.

Беше около 2 м дълбочина и щеше да се удави, ако не се бях намесил.

Извадих го, настана суматоха. Дойдоха родителите на детето, които бяха много изплашени”, разказва Стоян.

Майката на момиченцето се оказала българка от Велинград, женена за турчин. Двете семейства се сприятелили и след завръщането на Ева и Стоян продължили да поддържат връзка.

Това лято турското семейство било поканено на гости в дома на търновците и чужденците пристигнали. Останали около 10 дни, като през това време обиколили всички забележителности на града, а съпругата на турчина била като мост за приятелството между двете фамилии.

Един ден в случаен разговор Стоян се изпуснал, че този месец ще му е трудно да събере месечната вноска по ипотечния кредит.

Майката на спасеното от Стоян дете разказала чутото на мъжа си. Той помолил жена си да разпита Ева за общата сума по кредита. Търновката не подозирала намеренията на приятелите си и разказала всичко.

Турчинът помолил съпругата си да предаде на Ева и Стоян, че оттук нататък не трябва да се притесняват за жилищния заем.

“Турският ни приятел изрази готовност да поеме оставащата сума от кредита, но аз първоначално не повярвах”, казва Стоян.

Само дни след като отпътували от Търново, по сметката на Стоян и Ева били преведени обещаните пари.

На обаждането на Ева, която нямала думи да изрази благодарността си, съпругата на турчина отговорила, че животът на детето им е безценен и това е техният подарък за извършеното добро.

Стоян пък споделя, че не е търсил отплата и отново би се хвърлил да помогне на изпаднал в беда, дори и той да е последният бедняк.

Източник: 24 часа

---

Made in BG

Собственик на бизнес: Знаете ли, че едно момче на 30 години от Украйна замени трима българи?

Кирил Василев е роден в Пловдив. През 1990 г. създава и става съсобственик на „Хелиос ​- Пловдив ​- Василев и Сие“ – компания за търговия с метали.

През 2006 г. събирателното дружество се разделя на две независими компании, едната от които е „Хелиос Метал Център“ с акцент върху производството, разбра Ко4. Кирил Василев е ктитор и основен строител на пловдивския храм „Свети Николай Чудотворец“. Член на сдружение „Бизнесът за Пловдив“.

– Г-н Василев, работодателите ли плащат малко, или служителите работят лошо? Защо има перманентна криза на пазара на работна ръка за позиции, свързани с производство?

– Няма еднозначен отговор на този въпрос. Само ще ви кажа, че мои партньори в Германия имат същото производство като моето, на същата площ. Оборудвано е с по-малко машини и численият състав на персонала им е 40 души. Моите работници в това производство също са 40. Германецът обаче има 2,8 пъти повече произведена продукция. Оставяме настрана факта, че и цената на произведената му продукция е 2,5-3 пъти по-висока от моята. Ето как се получава разминаването между производителността на труда и заплащането.

Тук работната ръка иска заплати като германските, но аз като работодател не получавам производителност като немската. Няма откъде да извадя тези пари, без да имам произведени стоки, които да продам. Въобще тук не става въпрос за това високи или ниски са заплатите у нас. В Турция например заплатата на един много добър заварчик е 3000 турски лири, или 462 евро. За тези пари при мен няма кой да влезе във фабриката. А онези работят в пъти повече.

– Как ще се реши проблемът?

– Не знам. Всички казват „плащайте повече“, но аз наистина плащам повече, отколкото преди две години. Мен лично ме дразни и един друг, наследен проблем – коефициентите за прослужено време. Това е историческа глупост! Имаме закон за трудови отношения, който е от 1952 година, и от него нищо не е изтрито, само се е дописвало.

Може ли някой да ми обясни защо аз трябва да плащам повече пари на един 55-годишен човек с 30 години стаж, който имитира работа, отколкото на негов колега, който е на 30 години и заварява неуморно? Държавата ме задължава да плащам този коефициент за прослужено време, но този човек не е служил през целия си стаж при мен.

При държавните служители се премахна този коефициент, защото държавата трябва да го плаща, но за частния бизнес – не. Това е анахронизъм, който е останал от времето, в което държавата е била единствен работодател.

– Във вашата компания работят украинци. Защо предприехте внос на работна ръка?

– От миналата година имам петима украински работници. И трябва да ви кажа, че едно момче на 30 години от Украйна замени трима българи. Тези хора идват с желание на работа, те знаят, че при полагане на допълнителни часове труд ще получат допълнително възнаграждение. Същото важи и за другите ми работници, но сякаш не се възприема по този начин. Украинците се държат както нашите, когато отидат на гурбет в чужбина – дисциплинирано и отговорно. Доволен съм, че предприех тази мярка, но ваденето на съответните разрешителни бе цяла епопея.

За да си „внеса“ един украински заварчик, първо трябваше българската Асоциацията по заваряване, която е частна организация, да одобри сертификата му. За целта аз платих 300 лева. След това чаках цял месец Агенцията по заетостта да отговори дали мога да наема чужди работници. Агенцията по заетостта не ползва телефони, там обичат да пишат писма. Цялата процедура по стиковката отнема четири месеца и най-накрая украинците влизат в България законно с всичките разрешителни и договори. Сега трябва да извървя всичко отново, за да удължа работните им документи.

Ако същите тези хора отидат да работят в Полша, работодателят получава за две седмици разрешение да ги назначи на работа. Има и друг ход -аз като български предприемач отивам в Полша и срещу скромна сума, нещо като нашите 2 лева капитал, регистрирам фирма там. Чрез нея наемам украинците и ги пращам в командировка в България. Но в този случай българската държава няма да получи нищо, защото аз ще плащам осигуровките им там.

– Има и други варианти ​- или да си обучите кадри от ученическата скамейка, или да инвестирате в модерни машини, които да спестят нуждата от работна ръка.

– Срещу производствената ми база се намира техникумът за подготовка на кадри за машиностроенето. По съседски знам, че за последните пет години там няма нито един младеж, който да се е записал в специалност металообработка.

Огромната част от учениците отиват в паралелки, където се учат да управляват багер и кранове, но само защото им дават шофьорски книжки. Наистина няма никакви кадри за нашия бранш. А и няма как да обучим някого, който не желае да влезе във фабрика. Знаете ли какво е за мен добър работник? Това е този, който идва с желание и знае, че трябва да свърши определено нещо. А добрият работодател е този, който осигурява добри условия на труд, редовно и коректно заплащане. Всичко друго е въпрос на търсене и предлагане.

В момента има дисбаланс в очакванията на хората – какво искат да постигнат, и реалната действителност. Не е причината, че ние не искаме да плащаме повече, а че не можем да получим за продукта си повече. Пазарът на моя продукт е 70% вътре в страната, а той не е голям и е с ниски цени. Това, което продавам тук, е на цена 1.00 евро, а в чужбина е поне 1.70 до 2.50 евро.

Относно втория вариант – аз наистина инвестирам в машини и в момента служителите ми са поне с 30-40 души по-малко отпреди години.

– Как оценявате бизнес климата в Пловдив и региона?

– Имам една основна забележка и тя е, че нямаме никаква държавна или общинска визия как трябва да се развие този регион и този град. В Америка например обучават хората, че краткосрочната визия за развитие на един град е 30 години, а дългосрочната е от 50 до 100 години. Какво да говорим за Пловдив, за който нямаме визия какво ще правим през следващата година, защото може да не сме на власт?

Визията на един град не се прави от един кмет за един мандат. Прави се от общност от хора, които са визионери и няма никакво значение какво е политическото им пристрастие.

Ние правим бизнес тук, хората, които работят за нас, са тук и не е без значение какво ще стане с този град и как ще се развива. Ще ви дам пример с моя собствен бизнес ​- моят терен е 35 декара и няма къде да се разширявам, защото около мен строят жилищни кооперации. Затова са ни грозни градовете, защото няма ясна визия как трябва да изглежда този район – индустриален или жилищен ще е? Не може и двете.

– Членувате в сдружение „Бизнесът за Пловдив“. Предприемачите настояват да се изгради естакада на Асеновградско шосе, което по принцип е модерно решение и лесно изпълнимо. Не се ли опасявате обаче, че ще ви обвинят, че лобирате за нещо, което е в интерес на собствената ви фирма, защото ще доставите конструкцията за естакадата?

– Това е проект за естакада, изготвен от проектантско бюро „Иркон“, предлага най-безопасното и съвременно транспортно решение – разминаване на трафика по околовръстния път и трасето Пловдив-Асеновград. Проектът е в интерес на хората, само и единствено в името на пътната безопасност и спокойното пътуване. Този „мост“ може да бъде произведен и от две фирми, много бързо конструкцията да се транспортира и монтира и движението да бъде пуснато. Кой ще го изпълнява, това е въпрос на конкурентни и прозрачни процедури на следващ етап.

А що се отнася до участието ми в Сдружение „Бизнесът за Пловдив“, под бизнес аз разбирам екип, а не собственик. Затова и съм член на Сдружението. Отговорността, която нося пред моите работници, пред семействата им, се разширява към моите съграждани. В Пловдив съм роден, в Пловдив са и децата ми, Пловдив искам да бъде град за работа и бизнес, почтено и ефективно управляван.

---

Trending

This site is protected by wp-copyrightpro.com