Един ден се прибирах от работа и си мислех за сметките, които трябваше да платя тази вечер. Но когато завих зад ъгъла по улицата на градския площад, позната мелодия изведнъж достигна до ушите ми и ме спря.

Това беше песента, която пеех с дъщеря ми Лили, преди тя да изчезне от живота ни преди 17 години.

Беше песен, която бях измислил само за нея, малка приспивна песен за поле от цветя и слънчева светлина, която щеше да озари мечтите ѝ. Никой друг не би я узнал. Никой.

Но ето я, ясна като бял ден, изпята от млада жена, застанала на площада със затворени очи и спокойна усмивка.

Песента ми напомни за времето, когато нашето момиченце изпълваше дома ни с топлина и радост. Тя беше центърът на нашия свят и нейното внезапно изчезване остави зейнала дупка в живота ни, която никога не беше напълно излекувана.

Изведнъж всички притеснения изчезнаха от ума ми този ден и усетих как краката ми ме носят напред, сякаш нямах контрол.

Умът ми повтаряше, че е невъзможно, че не може да бъде, но сърцето ми ме тласкаше напред.

Жената изглеждаше позната, до болка. Тъмната коса падаше на меки вълни около лицето ѝ и гледайки усмивката ѝ, си помислих, че съм я виждал хиляди пъти в стари снимки и в собствените си спомени.

Тя дори имаше трапчинка на лявата си буза, точно като Синтия, жена ми.

Всичко изглеждаше твърде невероятно, твърде много за вярване, но имаше едно привличане. Чувство, което само един родител може да познава.

Възможно ли е това да е моята Лили?

Чувствах се толкова нервен, когато се приближих. Гледах как тя довърши песента и отвори очи. Тя ме хвана да се взирам, но погледна настрани, когато тълпата ръкопляскаше за нея.

„Благодаря на всички за изслушването!“ каза тя с широка усмивка. „Приятен ден!“

Тогава погледът ѝ срещна моя и тя забеляза странното изражение на лицето ми.

„Изглежда, че не си харесал представянето ми“, каза тя, като се приближи. „Толкова ли бях лоша?“

„О, не, не“, засмях се. „Аз, тази песен е специална за мен. Много е специална.“

„О, наистина ли?“ – попита тя. „И за мен е супер специална. Виждате ли, това е един от малкото спомени от детството ми. Откакто се помня, я пея. Това е единственото нещо, което ми остана от тогава.“

Тя изглеждаше така, сякаш се канеше да си тръгне, така че аз избухнах: „Какво искаш да кажеш с това?“

„Това е дълга история“, отговори тя, като погледна часовника си. „Може би някой друг път.“

„Моля, бих искал да я чуя“, настоях с разтуптяно сърце. „Ще те почерпя кафе и можем да поговорим, ако нямаш нищо против.“

Тя замълча, изучавайки ме за секунда, после кимна. „Ами… разбира се, защо не?“

Отидохме до кафенето и се настанихме в едно ъглово сепаре. Колкото повече я гледах, толкова по-позната ми се струваше. Очите, усмивката ѝ и дори гласът ѝ се чувстваха като у дома.

Имах чувството, че липсваща част от живота ми изведнъж си дойде на мястото.

„Имаш прекрасен глас“, казах, опитвайки се да запазя самообладание.

„Благодаря ви“, усмихна се тя. „Всъщност просто минавах през града по работа, когато чух тази група да свири. Те питаха дали някой иска да пее и добре, аз просто трябваше.“

„Тази песен… къде я научи?“ попитах.

Тя въздъхна, гледайки кафето си. „Не съм я „научила“ точно. Просто… това е единственото нещо, което помня от детството си. Преди я пеех или си я тананиках през цялото време. Осиновителите ми казаха, че това е като мой собствен малък химн.“

„Осиновители?“ – попитах аз, едва удържайки гласа си стабилен.

Тя кимна.

„Да. Бях… взета от семейство, когато бях на пет. Казаха ми, че истинските ми родители са загинали в автомобилна катастрофа. Дори ми показаха снимки от вестника.“ Лицето ѝ омекна, очите ѝ бяха замъглени.

„Бяха мили с мен, даваха ми играчки и се отнасяха добре с мен. Но винаги ми липсваха истинските ми родители. С времето започнах да вярвам, че моите осиновители са единственото ми семейство. Но когато пораснах, имах това неприятно чувство, че пропускам нещо, че може би не ми казват цялата истина.“

Усещах как ръцете ми треперят.

„И… откри ли някога истината?“ – попитах внимателно.

„Опитах“, каза тя. „Виждате ли, когато остарях, осиновителите ми се опитаха да го направят официално. Искаха законно да ме осиновят. Казаха ми, че трябва да кажа, че искам да остана при тях. И така, аз го направих.

„Но когато навърших 18“, продължи тя, „започнах да разпитвам всичко. Опитах се да намеря истинските си родители, но предполагам, че нямах достатъчно информация. Опитах се да се свържа с всеки, който може би ме е познавал преди, но записите ми не съвпадаха с изчезнали деца. Имах толкова малко подробности, за да продължа.“

Тя замълча, гледайки надолу към ръцете си. „Това е само тази песен, която имам сега. Тя ми напомня за тях.“

Парчетата започваха да пасват.

Част от мен искаше да се обади за ДНК тест точно там, за да потвърди това, което сърцето ми вече знаеше, но част от мен беше твърде ужасена, за да повярва.

„Спомняш ли си още нещо за истинските си родители? Освен тази песен?“ попитах.

„Всичко е толкова размазано. Спомням си обаче, че бях щастлива, преди всичко да се промени. Мисля, че се казвах Лили?“ Тя се засмя нервно. „Но не мога да съм сигурна. Моите осиновители ме нарекоха Сузи след известно време при тях.“

Не можех да повярвам на думите ѝ.

„М-моята дъщеря“, заекнах аз. „И тя се казваше Лили.“

Главата ѝ рязко се вдигна. „Ти сериозно ли?“

Кимнах, борейки се със сълзите. „Тя изчезна, когато беше на пет, а това беше преди 17 години. Така и не намерихме отговори. Но никога не сме спирали да се надяваме. Жена ми се казва Синтия, между другото.“

Тя ахна, очите ѝ се разшириха.

„Моята… майка ми също се казваше Синтия“, прошепна тя. „Спомням си го ясно, защото тя винаги ме караше да казвам нейното име и името на баща ми. Ти ли си… ти ли си Джон?“

„Да“, хванах я за ръката. „Аз съм Джон.“

Просто седяхме там за момент, гледайки се в смаяно мълчание. И тогава, като бент, скъсан, сълзите потекоха. Прегръщахме се един друг, и двамата плачехме, докато годините на копнеж, объркване и мъка ни заляха.

Сякаш всички изгубени години, безкрайните нощи на чудене най-накрая намериха своя отговор.

„Татко?“ — прошепна тя с треперещ глас.

„Да, Лили“, успях аз, гласът ми се пречупи. „Аз съм… ние сме.“

След известно време попитах Лили дали иска да се срещне с майка си.

Ръцете ми трепереха, когато извиках такси, след като тя се съгласи да ме последва вкъщи.

Не говорихме много по време на пътуването до дома. Просто продължавах да се чудя как се случва всичко това. Беше твърде хубаво, за да е истина.

Когато пристигнахме, помолих Лили да изчака до вратата, защото знаех, че на Синтия ще ѝ трябва малко време, за да обработи всичко. Тя обаче разбра, че нещо не е наред в момента, в който влязох вътре.

„Какво стана?“ – попита тя. „Добре ли си?“

„Синтия, има нещо, което трябва да ти кажа“, казах, докосвайки раменете ѝ.

Тогава ѝ разказах всичко, което се случи през последните няколко часа.

„О, Боже, о, Боже“, каза тя през сълзи. „Не, не. Не може да бъде. Това е невъзможно, Джон!“

Хванах ръцете ѝ и се опитах да я успокоя.

„Истина е, Синтия. Нашата Лили се върна“, усмихнах се.

„Къде е тя? Къде е нашата Лили?“ – попита тя.

„Тя е тук, зад вратата“, отвърнах, а очите ми се напълниха със сълзи.

Като чу това, Синтия скочи от стола си и се затича към вратата, като я отвори рязко. Тя започна да ридае, когато видя нашето малко момиченце, вече пораснало, да стои на вратата.

„Мамо?“ — попита колебливо Лили. „Ти ли си?“

„О, Боже мой… бебето ми“, извика Синтия, дърпайки я в ръцете си.

Те се вкопчиха една в друга, и двете плачеха, сякаш можеха да наваксат всички години, които бяха пропуснали. Сърцето ми се издуваше от радост, докато ги гледах как плачат.

След известно време всички седнахме заедно, наваксвайки годините, които бяхме изгубили. Лили сподели истории от живота и борбите си и ние ѝ казахме как никога повече не можем да имаме дете.

Накрая Синтия си пое дълбоко въздух.

„Лили… би ли била готова да потвърдиш с ДНК тест?“ Тя изглеждаше извиняваща. „Само че след толкова време, просто трябва да съм сигурна.“

Лили кимна, усмихвайки се нежно. „Разбирам, мамо. И аз бих искала това.“

Насрочихме тест и след седмица резултатите потвърдиха това, което вече знаехме.

Лили беше наша, а ние нейни.

Домът ни скоро се изпълни със смях, сълзи и истории за живота, който сме пропуснали. Лили се премести при нас временно и всеки ден се чувстваше като малко чудо.

Никога няма да забравя онази обикновена вечер, когато се прибирах от работа, когато една стара приспивна песен събра отново разпокъсано семейство. Животът има странен начин да върне това, което смятахме, че сме изгубили завинаги.

Дойдох на острова в търсене на спокойствие, ново начало, за да се излекувам от миналото си. Вместо това открих НЕГО — очарователен, внимателен и всичко, от което не съм осъзнавалa, че имам нужда. Но точно когато започнах да вярвам в новото начало, един-единствен момент разби всичко.

Въпреки факта, че живях там от десетилетия, всекидневната ми се стори непозната. На 55 години се взирах в отворения куфар и се чудех как животът ми стигна дотук.

След две години работа моят роман беше вътре. Не беше завършен, но беше мой, доказвайки, че не съм напълно изгубенa.

Тогава пристигна имейлът на Лана:

„Творческо убежище. Топъл остров. Ново начало. вино.

Островът ме посрещна с приятен вятър и ритмичен звук на разбиващите се в брега океански вълни. За миг затворих очи и поех дълбоко въздух, позволявайки на соления въздух да изпълни дробовете ми.

Точно това ми трябваше.

Но спокойствието не продължи дълго. Когато наближих мястото за уединение, силната музика и смях замениха спокойствието на острова. Хората предимно на двадесет и тридесет години се излежаваха на ярко оцветени чанти, стискайки коктейли, които изглеждаха по-скоро като чадър, отколкото като течност.

Преди да успея да се скрия в сенките, Лана се появи, шапката й беше наклонена под ъгъл и маргарита в ръка.

„Теа!“ — извика тя, сякаш не си бяхме писали имейли вчера. „Успя!“

„Трябва да се срещнеш с хора и да се потопиш в енергията! Говорейки за това — тя ме хвана за ръката, — имам някого, с когото трябва да се запознаеш.

Преди да успея да възразя, тя ме повлече през тълпата. Чувствах се като долнопробна майка на парти в гимназията, която се опитва да не стъпва върху изоставени джапанки.

Спряхме пред мъж, който приличаше на модел от корицата на GQ, вярвате или не. Целуната от слънцето кожа, удобна усмивка и бяла ленена риза, разкопчана достатъчно, за да бъде провокативна, без да е мърлява.

„Теа, запознай се с Ерик“, каза Лана с вълнение.

Лана се усмихна, сякаш току-що беше подготвила кралски годеж. „Ерик също е писател. Той умира от желание да те срещне, откакто му казах за твоя роман.

Бузите ми се зачервиха. „О, не е завършено.“

— Няма значение — каза Ерик. „Фактът, че сте се влели в него в продължение на две години… това е невероятно! Бих искал да чуя за това.“

Но след няколко минути, независимо дали несъмнената харизма на Ерик или прекрасният морски въздух ме подиграваха, се съгласих да отида на разходка.

„Дай ми момент“, помолих неочаквано дори за себе си.

Върнах се в стаята си, прерових из куфара си, изваждайки най-красивия си сарафан.

защо не !Ако ще ме влачат наоколо, може и да изглеждам добре, докато го правя.

Ерик ми показа части от острова, които не бяха засегнати от пандемониума на „отстъплението“. Уединен плаж с люлка, окачена на палмово дърво, скрит път, водещ до скала с невероятна гледка – места, които не са споменати в нито един пътеводител.

„Добър си в това“, казах, смеейки се.

„Да накараш някого да забрави, че не е на мястото си.“

Усмивката му се разшири. „Може би не си толкова неуместна, колкото си мислиш.“

Докато говорихме, се смях по-силно, отколкото от месеци. Но под смеха нещо дърпаше краищата на ума ми. Не можех да опиша малкото безпокойство, което изпитах. Изглеждаше твърде съвършен.

Следващата сутрин започна с добра нотка. Протегнах се, умът ми препускаше с мисли за следващата глава от моя роман.

Но в момента, в който се появи работният плот, сърцето ми спря. Папката, съдържаща моя роман — две години кръв, пот и безсънни нощи — беше изчезнала. Прегледах всяка част от твърдия диск, надявайки се, че съм го забутала. Нищо

Но знаех, че не го правя. Излязох набързо от стаята и отидох право при Лана. Докато вървях по коридора, слаби шумове привлякоха вниманието ми. Замръзнах, сърцето ми биеше. Бавно се приближих до звука. Вратата на съседната стая беше леко открехната.

„Просто трябва да го представим на правилния издател?“ каза той.

Кръвта ми стана студена. Гласът на Ерик беше отличителен. Поглеждайки през процепа, забелязах Лана да се наведе, гласът й беше тихо тананикане на заговор.

Стомахът ми се сви от ярост, предателство и, още по-лошо, от разочарование. Ерик, който ме накара да се смея, изслуша ме и спечели доверието ми, беше част от това.

Обърнах се преди да ме забележат и отидох в стаята си. Затръшнах куфара си, напъхвайки неумело дрехите си.

Когато напуснах острова, ослепителното слънце изглеждаше като ужасна шега. Задържах вниманието си напред, без желание да погледна назад. Не ми трябваше.

Месеци по-късно книжарницата беше изпълнена с вълнение. Редовете седалки бяха заети и въздухът беше оживен от приказки. Стоях на сцената, държейки копие от моя роман, и се опитвах да се концентрирам върху хората, които ме гледаха.

След като опашката за подписване се скъси и последният гост си тръгна, уморена се свлякох на един стол в ъгъла на магазина. Тогава го забелязах — малка сгъната бележка на масата.

„Дължиш ми автограф. Кафене зад ъгъла, когато се освободиш.“

Почеркът беше познат. Сърцето ми прескача. Ерик.

За секунда се замислих да го смачкам и да си тръгна. Но вместо това въздъхнах, взех си палтото и отидох в кафенето. Веднага го познах.

„Теа, трябва да ти обясня. Какво се случи на острова… Първоначално не осъзнавах истинските мотиви на Лана. Тя ме убеди, че всичко е, за да ти помогна. Но в момента, в който разбрах какво планира, взех флашката и ти я изпратих.

„Тя винаги ти е завиждала, знаеш ли“, тихо каза Ерик, нарушавайки мълчанието. „Дори в университета тя се чувстваше засенчена. Този път тя видя възможност и използва доверието ни, за да се опита да вземе това, което не е нейно.

„Ти направи правилния избор. Това се брои за нещо.“

— Това означава ли, че ще ми дадеш още един шанс?

Когато излязохме от кафенето, се видях усмихната. Тази една дата доведе до друга и след това до още една. Преди да го осъзная, се бях влюбила. И по това време не беше едностранчиво. Това, което започна като предателство, прерасна в партньорство, основано на разбиране, прошка и, да, любов.

Золтан Наги прекара продължителен период в чужбина и след завръщането си у дома се сблъска с решението къде да живее.

Въпреки че можеше да избере да живее при роднини или да наеме апартамент, желанието му беше да има собствено място, идеално близо до природата, където да се наслаждава на спокойствието и мелодиите на птиците.

Търсенето му го отведе до имот в покрайнините на град Бекеш—стара къща от предходния век, показваща признаци на занемареност.

Въпреки че приятелите му го разубеждаваха, смятайки имота за обикновена „постройка“, Золтан реши да я закупи, осигурявайки я за сумата от 33 хиляди в местна валута.

Той и съпругата му започнаха обширни ремонти, инвестирайки същата сума в обновяване на жилището.

Прегръщайки рустикален стил, двойката декорира интериора с простота и минимализъм, избягвайки разточителни украси.

Бели стени, допълнени с райета килими и украсени с кафяво дървено обзавеждане, трансформираха пространството в очарователна и уютна къща.

Когато скептичните приятели на Золтан посетиха, те бяха изумени. Някога занемарената „постройка“ бе чудодейно преобразена в любезна малка вила, оставяйки ги в недоумение от невероятната промяна.