Дойдох на острова в търсене на спокойствие, ново начало, за да се излекувам от миналото си. Вместо това открих НЕГО — очарователен, внимателен и всичко, от което не съм осъзнавалa, че имам нужда. Но точно когато започнах да вярвам в новото начало, един-единствен момент разби всичко.

Въпреки факта, че живях там от десетилетия, всекидневната ми се стори непозната. На 55 години се взирах в отворения куфар и се чудех как животът ми стигна дотук.

След две години работа моят роман беше вътре. Не беше завършен, но беше мой, доказвайки, че не съм напълно изгубенa.

Тогава пристигна имейлът на Лана:

„Творческо убежище. Топъл остров. Ново начало. вино.

Островът ме посрещна с приятен вятър и ритмичен звук на разбиващите се в брега океански вълни. За миг затворих очи и поех дълбоко въздух, позволявайки на соления въздух да изпълни дробовете ми.

Точно това ми трябваше.

Но спокойствието не продължи дълго. Когато наближих мястото за уединение, силната музика и смях замениха спокойствието на острова. Хората предимно на двадесет и тридесет години се излежаваха на ярко оцветени чанти, стискайки коктейли, които изглеждаха по-скоро като чадър, отколкото като течност.

Преди да успея да се скрия в сенките, Лана се появи, шапката й беше наклонена под ъгъл и маргарита в ръка.

„Теа!“ — извика тя, сякаш не си бяхме писали имейли вчера. „Успя!“

„Трябва да се срещнеш с хора и да се потопиш в енергията! Говорейки за това — тя ме хвана за ръката, — имам някого, с когото трябва да се запознаеш.

Преди да успея да възразя, тя ме повлече през тълпата. Чувствах се като долнопробна майка на парти в гимназията, която се опитва да не стъпва върху изоставени джапанки.

Спряхме пред мъж, който приличаше на модел от корицата на GQ, вярвате или не. Целуната от слънцето кожа, удобна усмивка и бяла ленена риза, разкопчана достатъчно, за да бъде провокативна, без да е мърлява.

„Теа, запознай се с Ерик“, каза Лана с вълнение.

Лана се усмихна, сякаш току-що беше подготвила кралски годеж. „Ерик също е писател. Той умира от желание да те срещне, откакто му казах за твоя роман.

Бузите ми се зачервиха. „О, не е завършено.“

— Няма значение — каза Ерик. „Фактът, че сте се влели в него в продължение на две години… това е невероятно! Бих искал да чуя за това.“

Но след няколко минути, независимо дали несъмнената харизма на Ерик или прекрасният морски въздух ме подиграваха, се съгласих да отида на разходка.

„Дай ми момент“, помолих неочаквано дори за себе си.

Върнах се в стаята си, прерових из куфара си, изваждайки най-красивия си сарафан.

защо не !Ако ще ме влачат наоколо, може и да изглеждам добре, докато го правя.

Ерик ми показа части от острова, които не бяха засегнати от пандемониума на „отстъплението“. Уединен плаж с люлка, окачена на палмово дърво, скрит път, водещ до скала с невероятна гледка – места, които не са споменати в нито един пътеводител.

„Добър си в това“, казах, смеейки се.

„Да накараш някого да забрави, че не е на мястото си.“

Усмивката му се разшири. „Може би не си толкова неуместна, колкото си мислиш.“

Докато говорихме, се смях по-силно, отколкото от месеци. Но под смеха нещо дърпаше краищата на ума ми. Не можех да опиша малкото безпокойство, което изпитах. Изглеждаше твърде съвършен.

Следващата сутрин започна с добра нотка. Протегнах се, умът ми препускаше с мисли за следващата глава от моя роман.

Но в момента, в който се появи работният плот, сърцето ми спря. Папката, съдържаща моя роман — две години кръв, пот и безсънни нощи — беше изчезнала. Прегледах всяка част от твърдия диск, надявайки се, че съм го забутала. Нищо

Но знаех, че не го правя. Излязох набързо от стаята и отидох право при Лана. Докато вървях по коридора, слаби шумове привлякоха вниманието ми. Замръзнах, сърцето ми биеше. Бавно се приближих до звука. Вратата на съседната стая беше леко открехната.

„Просто трябва да го представим на правилния издател?“ каза той.

Кръвта ми стана студена. Гласът на Ерик беше отличителен. Поглеждайки през процепа, забелязах Лана да се наведе, гласът й беше тихо тананикане на заговор.

Стомахът ми се сви от ярост, предателство и, още по-лошо, от разочарование. Ерик, който ме накара да се смея, изслуша ме и спечели доверието ми, беше част от това.

Обърнах се преди да ме забележат и отидох в стаята си. Затръшнах куфара си, напъхвайки неумело дрехите си.

Когато напуснах острова, ослепителното слънце изглеждаше като ужасна шега. Задържах вниманието си напред, без желание да погледна назад. Не ми трябваше.

Месеци по-късно книжарницата беше изпълнена с вълнение. Редовете седалки бяха заети и въздухът беше оживен от приказки. Стоях на сцената, държейки копие от моя роман, и се опитвах да се концентрирам върху хората, които ме гледаха.

След като опашката за подписване се скъси и последният гост си тръгна, уморена се свлякох на един стол в ъгъла на магазина. Тогава го забелязах — малка сгъната бележка на масата.

„Дължиш ми автограф. Кафене зад ъгъла, когато се освободиш.“

Почеркът беше познат. Сърцето ми прескача. Ерик.

За секунда се замислих да го смачкам и да си тръгна. Но вместо това въздъхнах, взех си палтото и отидох в кафенето. Веднага го познах.

„Теа, трябва да ти обясня. Какво се случи на острова… Първоначално не осъзнавах истинските мотиви на Лана. Тя ме убеди, че всичко е, за да ти помогна. Но в момента, в който разбрах какво планира, взех флашката и ти я изпратих.

„Тя винаги ти е завиждала, знаеш ли“, тихо каза Ерик, нарушавайки мълчанието. „Дори в университета тя се чувстваше засенчена. Този път тя видя възможност и използва доверието ни, за да се опита да вземе това, което не е нейно.

„Ти направи правилния избор. Това се брои за нещо.“

— Това означава ли, че ще ми дадеш още един шанс?

Когато излязохме от кафенето, се видях усмихната. Тази една дата доведе до друга и след това до още една. Преди да го осъзная, се бях влюбила. И по това време не беше едностранчиво. Това, което започна като предателство, прерасна в партньорство, основано на разбиране, прошка и, да, любов.

Золтан Наги прекара продължителен период в чужбина и след завръщането си у дома се сблъска с решението къде да живее.

Въпреки че можеше да избере да живее при роднини или да наеме апартамент, желанието му беше да има собствено място, идеално близо до природата, където да се наслаждава на спокойствието и мелодиите на птиците.

Търсенето му го отведе до имот в покрайнините на град Бекеш—стара къща от предходния век, показваща признаци на занемареност.

Въпреки че приятелите му го разубеждаваха, смятайки имота за обикновена „постройка“, Золтан реши да я закупи, осигурявайки я за сумата от 33 хиляди в местна валута.

Той и съпругата му започнаха обширни ремонти, инвестирайки същата сума в обновяване на жилището.

Прегръщайки рустикален стил, двойката декорира интериора с простота и минимализъм, избягвайки разточителни украси.

Бели стени, допълнени с райета килими и украсени с кафяво дървено обзавеждане, трансформираха пространството в очарователна и уютна къща.

Когато скептичните приятели на Золтан посетиха, те бяха изумени. Някога занемарената „постройка“ бе чудодейно преобразена в любезна малка вила, оставяйки ги в недоумение от невероятната промяна.

Преди пет години родителите ми починаха и оттогава къщата им в селото е празна. Тъй като бях единственият им наследник, реших да продам къщата, защото нямах намерение да се местя там.

Освен това имах апартамент в града. Освен това планирах да се преместя в чужбина, за да печеля повече пари. Синът ми вече живееше в Австрия от няколко години, като си беше намерил работа и съпруга, така че нямаше да има нужда и от къщата на баба си.

Известно време чаках да продам къщата, но офертите, които получавах, бяха много неизгодни. Накрая, миналата есен, се прибрах за две седмици и отидох да посетя къщата си в селото.

За моя изненада тревата беше грижливо окосена, листата почистени, а къщата беше в добро състояние. Не можех да разбера кой е направил всичко това, докато Андрий, далечен роднина и момче от квартала, не се приближи до мен и не ме поздрави.

Оказа се, че той се е грижил за къщата и я е подреждал, откакто майка ми е починала. Каза ми, че скоро ще се жени, и аз го поканих да живее в моята къща. В края на краищата той беше добър човек и щеше да е по-добре, ако къщата не беше празна.

Отначало мислех да му дам 200 за работата, но размислих: по-добре беше да му дам къщата веднага. Сигурен съм, че кръстницата ми щеше да одобри решението ми.