Историята, която ще ви разкажем, е невероятна.

Тази история е за чудо, което е станало благодарение на немски лекари и на свръхсилите, с които явно е дошла на този свят малката Мадисан-Анатоли Никифоров – дъщеричката на българите Стела и Анатоли Никифорови, пише premature-bg.com.

След като през 2014-а се омъжила за Анатоли, който от няколко години вече живеел в Германия, Стела също напуснала България и отишла при съпруга си. Повече от година те правили безрезултатни опити за забременяване. Но се оказало, че и двете маточни тръби на Стела са запушени, в едната всъщност имало малка проходимост, но не достатъчна. Затова лекарите препоръчали забременяване чрез процедурата икси.

Чист късмет било, че 38-годишната тогава Стела успяла да забременее от първия опит, и то с близнаци. В петата седмица от бременността обаче тя получава кървене и губи единия ембрион.

„Проблемите при мен бяха: малка матка, лоша плацента, малко околоплодни води, риск от тромбоза, високо кръвно налягане… И така през два-три дни тичах до гинеколога ми заради кървенето“ – спомня си Стела.

В 18-а гестационна седмица бебето спира да расте.

Най-страшната новина за бременната Стела дошла, когато гинекологът в два поредни прегледа й съобщил едни и същи размери на бебето. Кървенето продължавало, а на 19 юни миналата година Стела се озовава по спешност в болницата с кръвно налягане 255/150. Но на този етап следящият я специалист казал, че няма какво да стори, освен да увеличи дозите на медикаментите й за хипертония и да я прати да си почива у дома.

„Мисля, че днес е най-добрият ден това дете да дойде на бял свят“

През нощта кръвното налягане на Стела продължило да се покачва и тя и съпругът й се обадили в Университетската клиника в Улм, откъдето им казали веднага да идват.

„След обстоен преглед при мен се събраха всички лекaри и главният на родилното отделение. Казаха ми, че има опaсност за живота и на двете ни и трябва да остана в бoлницата. Не трябвашe да лежа по гръб, защото бебчето ми притискаше вена кава и така до нея не достигаше пълноценно кръвоснабдяване.

В същото време трябваше да лежа по гръб, защото акушерките не мoжеха да я открият, за да чуват сърчицето й… – споделя Стела. – И така до заветната събота 24.06.2017, когато главният лекар ме прегледа на видеозон и каза: „Мисля, че днес е най-добрият ден това дете да дойде на бял свят“.

Тъй като бебето било твърде малко за 24 гестационна седмица, лекарите казали, че трябва да направят Т-образен разрез на матката на майката, за да не го наранят при раждането. „И ми казаха – спомня си Стела, – че ако не оцелее, ще трябва да продължа с опитите за забременяване след една година. Аз им казах, че вече си имам дете и друго не искам. Сложиха ми спинална упойка, за жалост от половината корем нагоре не ме хвана. Бяха неистови болки, но стисках зъби и ръмжах, само и само детето ми да е добре. Съпругът ми беше до мен, през цялото време ме галеше и успокояваше. След 15 минути чух слабо гласче, все едно мишле църка. Попитах дали е жива и отговорът беше „Да“.

Ето така се родило едно истинско чудо – тежащо около 250 г момиченце. И то не кога да е, а на рождения ден на татко си. Ето защо я кръщават Мадисан-Анатоли. „15-16 часа след раждането, Мадисан получи кървене на дробчетата, това беше много критично, не се знаеше какво ще се случи с нея след седмица борба от нейна страна и от страна на лекарите, кървенето беше спряно.“

Били са необходими около 30 дни, за да достигнат заветните 300 грама! Минали са през много кръвопреливания, системи…

„Задължително беше всекидневното ни присъствие с мъжа ми в интензивното отделение. Тъй като живеем на 50 км от болницата, държавата ми осигури безплатно жилище на 100 м от нея до изписването на дъщеря ми и имах право 2 пъти на ден да се храня в болницата. Имаше тетрадка, в която ежедневно, на всеки половин час или при сривове, се описваше всичко и имах достъп да прочета какво се е случвало с детето ми, когато съм отсъствала.

Аз отказах психолог, но психoложката всеки ден идваше при мен… ей така да си поговoрим. При първата ни среща ми подари книжка, която да попълвам и описвам всекидневно какво е състоянието на Мади и какво се случва с нея. Като килограми, сантиметри, първа среща с баба, дядо, кога е гушната за първи път, кога и е махната сондата за храна и т.н.

В началото на август 2017-а Мади вече била 400 г.

Тогава от персонала на болницата започнали да обучават Стела да се грижи сама за детето си.

„През този период в началото на август 2017-а – разказва тя, – ми позволиха и да я вземам на гърдите си, което беше задължително, както за мен, така и за съпруга ми! Детето да чувства, че сме до нея и че я обичаме. Първоначално минимум по 1 час, а ако нямаше сривове в дишането и състоянието й, колкото издържаме да стоим в една позиция.

Къпехме я заедно със сестрата, всичко заедно правехме. Дъщеря ми имаше рехабилитация всеки ден, както за моториката, така и за дишането. Бяхме 4 месеца и половина в интензивно и месец и половина при новородените. Не искаха да я пускат, но аз настоях. Затова стоях 1 седмица в болницата заедно с нея в самостоятелна стая, където ме учеха как да й давам медикаментите, курс за спасяване, ако се наложи и т.н.

На 01.12.2017 беше нашето изписване с монитор и кофеин (който е за стимулиране на дишането), които вече не използваме от няколко дни. След изписването ми изпращаха 1 път седмично сестра Катрин от болницата, която ни посещаваше вкъщи и при проблем винаги идваше…“

Можем само да си представим през какви страхове и тревоги е минала тази майка. За нея всяка секунда е била от значение, а всеки преживян от детето й ден – безценен подарък от Съдбата. Затова и всеки ден в 14,43 (рождения час на Мади) в интензивното отделение Стела „празнувала“ рожден ден на дъщеричката си.

„След визитация… бързах да се дезинфекцирам и да вляза при нея, за да й честитя, да й кажа колко е силна и дай благодаря. Вярвайте в децата си! – апелира Стела към всички майки на недоносени деца. – В тези крехки телца се крият истински борци, важното е да им се даде шанс!“